— Здравей, сладурче — рече Иаред и забеляза, че гласът му леко трепери. Сведе поглед към плюшената играчка в ръцете на Зоя. — Това Селесте ли е?
Зоя кимна и вдигна слончето, за да му го покаже.
— Имах и Бабар, но го изгубих. Чувал ли си за него?
— Разбира се. Даже мисля, че съм виждал твоя Бабар.
— Много ми е мъчно за него. Добре че тате ми донесе Селесте, когато се върна.
— Колко дълго го нямаше?
Зоя сви раменца.
— Много дълго. Каза, че имал много важна работа. Прати обините да ме пазят, докато го няма.
— И те как се справиха? — попита Иаред.
— Мисля, че доста добре. Знаеш ли, не ги харесвам никак — добави тя шепнешком. — Ужасно са скучни.
— Вярно е, скучни са — съгласи се Иаред. — Зоя, съжалявам, че двамата с баща ти сте били разделени. Зная, че той много те обича.
— И аз го зная. Аз също го обичам много. Обичам татко, мама, бабите и дядовците и приятелите от Ковел. Липсват ми. Как мислиш, на тях мъчно ли им е за мен?
— Със сигурност — рече Иаред, но се опита да не мисли за това, което вероятно ги бе сполетяло. Когато отново погледна Зоя, забеляза, че е нацупена. — Какво има, сладурче?
— Татко каза, че трябва да се върна на Феникс с теб. Щял си да останеш с мен там известно време, докато той си свърши работата тук.
— Да, с баща ти вече говорихме за това — почна той предпазливо. — Ти не искаш ли да се връщаш?
— Искам да се върна с татко. Не искам да се разделяме.
— Той няма да се бави много. Само че корабът, с който пристигнах тук, е малък и побира само двама души.
— Ами тогава защо
Иаред се засмя.
— Бих искал, мъничкото ми. Но няма как. Обещавам ти, че с теб ще си прекараме чудесно, докато чакаме татко ти да си дойде. Има ли нещо, което би искала да направиш, когато се върнем на станция Феникс?
— Първо ще си купя бонбони — рече Зоя. — Тук няма никакви. Татко каза, че обините не знаели да правят бонбони. Веднъж се опита да ми направи.
— И как беше?
— Отвратително. — Тя се нацупи. — Исках дъвчащи, карамел и желирани. Обичам желирани, от черните.
— Помня — кимна Иаред. — Първия път, когато те видях, ядеше точно от тях.
— Кога е било това?
— О, много отдавна, сладурче. Но го помня, като да беше вчера. Когато се върнем, ще ти купя точно такива, обещавам.
— Но не много. Защото ще ме заболи коремчето.
— Няма — обеща той. — Само едно пликче.
Зоя се усмихна и Иаред почувства, че сърцето му се свива.
— Ама че си глупчо, господин Иаред.
— Какво пък — засмя се и той. — Старая се.
— Време е да си вървя. Татко отиде да подремне. Не знае, че съм тук. Ще го събудя, защото огладнях.
— Върви, Зоя. Благодаря ти, че дойде да ме видиш. Много се радвам, че си поприказвахме.
— Ами, хубаво. Довиждане, господин Иаред! — Тя му помаха с ръка и си тръгна.
— Довиждане — отвърна Иаред, макар да знаеше, че никога вече няма да я види.
— Обичам те! — Зоя му прати въздушна целувка.
— И аз, миличко — прошепна той, като разчувстван баща. Изчака вратата да се затвори и едва тогава изпусна сподавеното ридание, което бе сдържал.
Огледа лабораторията, пулта, който Ботин бе донесъл, за да контролира процеса на прехвърляне, и втория кувьоз, в който щеше да се намести, преди да прати съзнанието си в тялото на Иаред и да изтрие неговото, сякаш той не бе нищо повече от временен носител — нещо, предназначено да отчита времето, докато не се върне истинският притежател.
„Но всъщност — помисли си — това е самата истина“. Та нали тялото му поначало бе предназначено за Ботин. Бе създадено с тази цел. Иаред бе получил възможността да съществува само защото при първия опит съзнанието на Ботин не бе успяло да се загнезди в новия мозък. Наложило се бе да го примамят и да го накарат да дели пространството с Иаред. И сега, като връх на иронията, Ботин искаше да си върне всичко, да прогони Иаред завинаги. „Проклятие — помисли Иаред. — Тъкмо започвах да свиквам“. Разсмя се, но звукът, който излезе от гърлото му, бе странен и чужд. Опита се да диша бавно и равномерно, да се успокои и овладее.
Кой знае защо, в главата му прозвуча гласът на Ботин — описваше му всички лоши страни на Колониалния съюз, а след него и на Кайнен, на когото бе склонен да се довери повече. Не можеше да отрече, че и двамата имат право. Достатъчно бе да погледне назад, към миналото си в Специалните части, и да си припомни всичко, което бе правил из различни кътчета на вселената в името на „безопасността на човечеството“. Колониалният съюз наистина контролираше всички средства за комуникации, определяше начините на действие, следеше и направляваше развитието на човечеството във всички негови аспекти и се намираше в състояние на безмилостна война с повечето разумни раси, с които то бе установило контакт.
Ако вселената наистина бе толкова враждебно място, както твърдеше Съюзът, това би оправдало подобен начин на действие, начин, целящ да наложи доминирането на човешката раса и завладяването на нови територии. Но ако не беше така — ако двигател за постоянното войнолюбие на Колониалния съюз бе не конкуренцията отвън, а параноята и ксенофобията отвътре — в такъв случай с всяко свое действие Иаред и всички негови другари от Специалните части и извън тях по един или друг начин ускоряваха бавната и неизбежна гибел на цялото човечество. Точно както го уверяваше Ботин. В такъв случай би било най-добре да се откаже от борбата.
Само дето на Ботин не можеше да се вярва. Ботин твърдеше, че Колониалният съюз е лош, ала той самият не вършеше добрини. Беше накарал три различни раси — две от които отколешни противници — да се съберат срещу Колониалния съюз и да тръгнат срещу милиарди невинни хора, излагаше на опасност и безброй чуждоземни разумни същества. Беше експериментирал и убивал войници от Специалните части. Сега възнамеряваше да избие всички спецвойници и всички войници от КОС с помощта на създаден от него вирус за МозКом, което бе равносилно на геноцид, като се имаше предвид числеността на човешката армия. И с нейното унищожаване Ботин щеше да направи беззащитни колониите и Земята. Обините едва ли щяха да спрат завземането на територии от други раси — може би дори нямаше да си направят труда. Защото наградата за тях нямаше да са територии, а жадуваното съзнание.
Незащитените колонии щяха да са обречени. Колонистите щяха да бъдат избити безпощадно. Нито една раса в тази част на галактиката нямаше обичая да дели територията си с други разумни видове. Земята със своите милиарди население може би щеше да оцелее, защото нямаше да е никак лесно да се прокуди такава огромна маса без бой. Но рехаво заселените и все още непострадали от екологична агресия колонизирани планети щяха да са апетитна хапка. Всъщност дори Земята не би издържала на сериозна офанзива, ако Колониалният съюз бе забавял развитието й наистина преднамерено. И да оцелееше, това щеше да е за сметка на огромни загуби и непоправими щети.
„Нима Ботин е сляп за всичко това?“ — запита се Иаред. И да не беше, сигурно предпочиташе да го вижда по свой начин. Или не се замисляше за последствията от действията си. Вероятно беше запленен от възможността да дари цяла една раса с онова, за което тя копнее. И искаше в замяна луната, без дори да се замисля какво ще прави с нея, когато му я поднесат на тепсия. А може би не беше вярвал, че обините ще започнат войната, към която ги е подтикнал?
