— Освен ако не започнем война — каза Иаред, без изобщо да прави опит да прикрива скептицизма си.
— Точно така. Проблемът не е в човечеството. Проблемът е в Колониалния съюз. Трябва да се отървем от Съюза, да го заменим с управление, което наистина се грижи за хората, вместо да ги отглежда и да ги държи в невежество, за да осъществява гнусните си планове, и да се присъединим към Конклава, за да можем да получим своя дял от новите колонизирани светове.
— И вероятно ти ще ръководиш всичко това.
— Да, докато нещата не се организират.
— И ще загубим световете, които твоите съюзници в това начинание — енешанците и рреите — ще вземат за себе си.
— Не си очаквал да ми помагат безкористно, нали?
— А обините ще вземат Земята.
— Това е заради мен. Моя лична молба.
— Колко мило — подметна Иаред.
— Все още не разбираш колко силно желаят да имат съзнание.
— Повече ми харесваше, когато смятах, че искаш да си отмъстиш заради Зоя.
Ботин се отдръпна рязко, сякаш го бяха зашлевили. После отново се наведе.
— Ти знаеш колко тежко ми беше, когато изгубих Зоя.
— Не — отвърна Иаред.
— Абсолютно нищо — каза с отвращение Ботин. — Причината за това бе, че след Корал Колониалните сили бяха разхвърляни на огромна площ. Някой от генералите решил, че ще е по-добре, ако нападнат един колониален свят, Робу. С други думи, сметнали са за по-важно да завладяват нови светове, вместо да защитават това, което вече имаме. Те са
— Ами ако войната не се развие по начина, по който очакваш? — попита тихо Иаред. — Обините ще продължават да искат от теб да ги дариш със съзнание, но няма да има какво да ти предложат в замяна.
Ботин се засмя.
— Имаш предвид, че вече сме изгубили рреите и енешанците като съюзници ли? — Иаред се опита да скрие изненадата си, но не успя. — Да, разбира се, че знам. И трябва да призная, че този въпрос ме безпокои силно. Но сега, струва ми се, разполагам с нещо, което ни връща шансовете за успех и би позволило на обините сами да се справят с Колониалния съюз.
— Предполагам, че няма да искаш да го споделиш с мен, нали?
— Напротив, ще ти го съобщя с радост. Това си ти.
Сейгън заопипва земята, търсеше нещо, което да използва за оръжие. Пръстите й стиснаха само някаква буца пръст.
„По дяволите“ — изруга Сейгън и скочи тъкмо когато глайдерът преминаваше покрай нея. Хвърли буцата и тя удари обина, който седеше отзад, по главата. Той се килна на една страна, падна от седалката и се затъркаля по земята.
Сейгън скочи към него. Той се опита да вдигне оръжието си, но тя го изтръгна от ръцете му и го удари с него по главата. Обинът изпищя и притихна.
Глайдерът вече завиваше и се връщаше. Сейгън погледна оръжието. Не знаеше как функционира. Реши, че няма време да мисли за това, и го захвърли. Наведе се над падналия обин и го удари в шията, после го запретърсва за по-примитивни оръжия. На колана му имаше нещо, което наподобяваше нож, но с различна форма и баланс, очевидно пригодено за обинска ръка. Взе го, защото нямаше нищо друго, на което да разчита.
Глайдерът вече се приближаваше. Стърчащото дуло я търсеше сред треволяците. Сейгън се наведе, вдигна възтежкото тяло на обина и го нагласи на пътя на приближаващия се глайдер миг преди дулото да изригне смъртоносен огън. Съществото в ръцете й заподскача под ударите на куршумите. Прикрита от трупа, Сейгън изчака глайдерът да се приближи максимално, после вдигна ръка и извъртя ножа на пътя на приближаващия се водач. Последва рязък удар, ножът изхвърча от ръката й, а тя полетя на земята.
Изправи се и се огледа. Глайдерът бе спрял на стотина метра от нея. Водачът все още бе на седалката, но главата му бе увиснала на една страна, задържана само от тънка ивица кожа. Сейгън изтича до глайдера, смъкна убития обин на земята и го претърси за оръжия и снаряжение. След това избърса кръвта от седалката и набързо се запозна с управлението. Накрая се намести на седалката, обърна машината и я насочи към охраняемия периметър. Глайдерът с лекота прескочи обсега на оръдията и Сейгън го приземи непосредствено до Харви и Сиборг.
— Изглеждаш ужасно — каза Харви.
— Чувствам се ужасно — отвърна Сейгън. — Ще си приказваме ли, или ще се качвате?
— Зависи — подсмихна се Харви. — Къде отиваме?
— Имаме бойна задача — отвърна Сейгън. — Отиваме да я изпълним.
— Да бе — рече Харви. — Трима души без оръжия срещу куп въоръжени обини и цяла станция.
Сейгън извади оръжието на убития водач и му го подаде.
— Вече имаш оръжие. Достатъчно е да се научиш да го използваш.
— Отврат! — изруга Харви, докато оглеждаше оръжието.
— След колко време обините ще забележат, че глайдерът липсва? — попита Сиборг.
— Няма да е много — отвърна Сейгън. — Хайде. Време е да потегляме.
— Изглежда, записът е готов — каза Ботин.
Иаред вече го знаеше, защото светлинните сигнали върху дисплея бяха замръзнали.
— Какво искаше да кажеш с думите, че аз съм онова нещо, което ще позволи да бъде победен Колониалният съюз? — попита той. — Защото нямам никакво намерение да ти помагам.
— Защо? Не искаш ли да спасиш човешката раса от бавно задушаване?
— Да кажем, че твоята малка лекция не ме е убедила напълно.
Ботин сви рамене.
— Така значи. Надявах се, че след като в теб има немалка част и от мен, ще ти е по-лесно да приемеш моята гледна точка. Но в края на краищата, независимо от спомените, които са ти натъпкали в главата, ти си оставаш друг човек, нали? Поне засега.
— Какво значи това?
— Ще стигнем и до този момент — успокои го Ботин. — Нека първо да ти разкажа една история. Тя ще помогне да ти се изяснят нещата. Преди много години обините и една друга раса, алаите, се сбили за една планета. На пръв поглед силите им били равни, но армията на алаите се състояла от клонинги. Това означавало, че те са податливи на определен тип генетично оръжие, вирус, който обините създали и който останал латентен за известен период — достатъчно дълго, за да се разпространи, — след което буквално разял плътта на нещастните алаи. Армията им била напълно унищожена — и заедно с нея и алайската раса.
— Много интересна история.
— Почакай, защото нататък става още по-интересно. Преди известно време ми хрумна да направя нещо подобно с Колониалните отбранителни сили. Но задачата се оказа много по-сложна, отколкото си мислех. Първо, защото телата, които притежават войниците от КОС, са имунни към почти всички познати болести — тяхната УмнаКръв е в състояние да унищожи всякакви патогенни организми. И второ, телата на войниците в КОС и Специалните части не са клонирани, така че дори да ги заразим, няма да реагират по този начин. И тогава се досетих, че има едно нещо, което е същото при всички войници. Нещо, което при това познавам
