отлично.
— МозКомът — сети се Иаред.
— МозКомът — потвърди Ботин. — За него мога да създам специален, задействащ се след време вирус — такъв, който ще се настани в МозКома, ще се копира всеки път, когато един войник комуникира с друг, но ще остане в латентно състояние, до ден и час, които ще избера аз. След което ще предизвика хаос във всички системи, командвани и регулирани от МозКома. Войниците, които притежават МозКом, ще са неутрализирани в миг и човечеството ще остане беззащитно пред всеки, който пожелае да го завладее. Бързо, лесно и безболезнено. Но имаше един проблем. Не знаех как да заложа вируса. Моята задна вратичка бе предназначена само за диагностика. Бих могъл да прониквам и да изключвам някои системи, но не и да прехвърлям кодове. За качването на вируса ми трябваше някой, който да го приеме и да послужи за преносител. И тогава поисках от обините да ми потърсят доброволци.
— Изчезналите кораби на Специалните части — досети се Иаред.
— Предположихме, че спецвойниците ще са по-уязвими към изключването на техния МозКом. В началото естествено ги помолихме да ни услужат, но те отказаха. После ги помолихме по-настойчиво. Никой не се пречупи. Това се нарича дисциплина.
— Къде са те сега?
— Мъртви са — отвърна Ботин. — Обините могат да са доста настойчиви, когато е наложително. Някои от тях все пак оцеляха и сега ги използвам в разработките си над съзнанието. Живи са, доколкото може да се нарече жив мозък в стъкленица.
— Чудовище! — Иаред почувства, че му призлява.
— Трябваше да се съгласят — отвърна Ботин.
— Радвам се, че ще те разочаровам — рече Иаред. — Но и аз смятам да постъпя като тях.
— Позволи ми да се усъмня. Разликата при теб, Дирак, е, че ти притежаваш моя мозък и моето съзнание.
— Но не съм Чарлз Ботин. Ти сам го каза.
— Казах, че за момента си някой друг. Не съм очаквал да предположиш, че това може да се промени веднага щом прехвърля съзнанието, което е тук — Ботин се чукна по слепоочието, — в твоята глава.
Иаред си спомни разговора с Кайнен и Хари Уилсън, когато бяха предложили да насложат записаното съзнание на Ботин върху неговото, и изведнъж по гърба му пробягаха тръпки.
— Това ще изтрие съзнанието, което вече е там.
— Да.
— Тоест ще ме убиеш.
— Ами да — рече Ботин. — Но току-що записах твоето съзнание, което ще ми е нужно за фина настройка при прехвърлянето. Това си ти, допреди пет минути. Така че няма да си съвсем мъртъв.
— Негодник!
— И когато прехвърля съзнанието си в твоето тяло, ще стана желаният преносител на вируса. На мен естествено той няма да ми стори нищо. Но всички останали ще го изпитат в цялата му сила. После ще накарам да разстрелят оцелелите от твоя отряд и двамата със Зоя ще се приберем в пределите на Колониалния съюз с пленническата капсула, която бяхте така любезни да осигурите. Ще им кажа, че Чарлз Ботин е мъртъв, а обините ще чакат, докато вирусът се активира. Тогава удрят с пълна сила и Колониалният съюз се предава. Ние с теб ставаме спасители на човечеството — като детска игра, нали?
— Не ме забърквай в това — изръмжа Иаред. — Аз нямам нищо общо.
— Нямаш ли? — засмя се Ботин. — Слушай, Дирак. Не аз ще съм палачът на Колониалния съюз, защото официално вече ще съм мъртъв. Ти ще си. Така че, искаш или не, приятелю, ти ще си част от това. Нямаш никакъв избор.
14.
— Колкото повече мисля за плана, толкова по-малко ми харесва — оплака се Харви.
Бяха се притаили в гората близо до научната станция.
— Ами тогава не мисли за него — каза Сейгън.
— Което няма да е никак трудно за теб, Харви — засмя се Сиборг. Опитваше се да разведри обстановката, но безуспешно.
Сейгън му огледа крака и попита:
— Ще можеш ли да издържиш? Куцаш все по-силно.
— Ще се справя — успокои я Сиборг. — Няма да лежа тук като търтей, докато вие двамата приключвате операцията.
— Не съм предлагала подобно нещо. Идеята ми беше двамата с Харви да си смените ролите.
— Нищо ми няма — повтори Сиборг. — Пък и Харви ще ме убие, ако посмея да му отнема номера.
— Дяволски си прав — озъби се Харви. — Знаеш колко си падам по разни такива неща.
— Кракът ме боли, но мога да вървя и да тичам. Няма за какво да се притеснявате. Хайде, стига сме дърдорили празни приказки. Иначе коляното съвсем ще ме стегне.
Сейгън кимна и погледна научната станция — няколко скупчени една до друга постройки. В северния край бяха разположени казармените помещения, които имаха изненадващо аскетичен вид. Очевидно обините не изпитваха никакъв стремеж към естетичност и уют. Подобно на хората, те също се хранеха заедно и мнозина от тях сега бяха в столовата, непосредствено до казарменото помещение. Задачата на Харви бе да вдигне шум и да привлече вниманието към себе си, като накара и обините от другите части на станцията да се насочат към него.
В южния край на станцията, в една просторна наподобяваща хангар постройка, се намираше енергийният генератор-регулатор. Обините използваха свой еквивалент на огромни акумулатори, които се зареждаха от вятърни електрогенератори, монтирани на известно разстояние от станцията. На Сиборг се падаше по някакъв начин да прекъсне електрозахранването. За целта трябваше да действа с подръчни средства.
Научноизследователската част бе разположена в средата на станцията. След изключването на електроенергията Сейгън трябваше да влезе вътре, да открие Ботин и да го изведе, та дори ако се наложи да приложи сила, и да го откара при пленническата капсула. Ако се натъкнеше на Дирак, трябваше да прецени на място дали може да й бъде полезен, или е станал предател като своя създател. Във втория случай щеше да го премахне — бързо и безпощадно.
Сейгън предполагаше, че и в двата случая ще й се наложи да неутрализира Дирак — съмняваше се, че ще разполага с достатъчно време, за да извършва подобна преценка, още повече че беше лишена от достъп до своя МозКом и телепатичната програма — „предимството“, на което толкова много бе разчитала и което се бе оказало недостъпно точно тогава, когато най-много й трябваше. Не й се искаше да убива Дирак, но колкото и да размишляваше, не виждаше никаква друга възможност. „Може би вече е мъртъв — помисли си тя с надежда. — Това би ми спестило една неприятност“.
Тръсна глава. Сега не беше време да се безпокои за съдбата на Дирак. Щеше да решава тогава, когато го открие — ако въобще го намереше. Междувременно тримата имаха предостатъчно грижи. В края на краищата най-важното бе по някакъв начин да натикат Ботин в капсулата.
„Всъщност имаме едно предимство — помисли тя. — Никой не е очаквал, че ще оцелеем. Никой не знае, че сме тук“.
— Готови? — попита тя.
— Готови — отвърна Сиборг.
— И още как — присъедини се Харви.
— Значи почваме — рече Сейгън. — Харви, удари твоят час.
Иаред бе задрямал. Когато отвори очи, видя, че Зоя го гледа. Усмихна й се.
— Здравей, Зоя.
— Здравей — отвърна тя и се намръщи. — Забравих как се казваш.
— Аз съм Иаред.
— Ох, да. Здравейте, господин Иаред.
