Призрачните бригади

може би бе предал човечеството на три чужди раси. Накрая извърна глава към капитан Уинтърс, съдебния лекар на станция Феникс, и каза:

— Кажи ми, че това е трупът на доктор Ботин.

— Това е — потвърди Уинтърс. — И същевременно не е.

— Знаеш ли, Тед, с подобни мъгляви твърдения само ще си навлека гнева на генерал Матсън, когато се явя на доклад при него. — Полковник Робинс се намръщи. — Не може ли да си поне малко по- изчерпателен?

— Съжалявам, Джим — отвърна капитан Уинтърс и посочи трупа на масата. — Но това е твоят човек — поне от генетична гледна точка. Доктор Ботин е бил колонист, което означава, че никога не са го прехвърляли в армейско тяло. С други думи, в тялото му има само негова собствена ДНК. Направих стандартен генетичен тест. Този труп има ДНК на Ботин — за да се подсигуря, поисках и анализ на митохондриална РНК. Тя също съвпадна.

— Тогава какъв е проблемът? — попита Робинс.

— Проблемът е в костния растеж — отвърна Уинтърс. — В реалната вселена човешкият костен растеж се променя под въздействие на фактори от околната среда, като хранене и упражнения. Ако прекараш известно време на планета със силна гравитация, а после се прехвърлиш на някоя със слаба, това ще окаже въздействие върху костния ти растеж. Същото е и ако си строшиш някоя кост. Цялата ти житейска история всъщност е записана в структурата на костите ти.

Уинтърс протегна ръка и повдигна част от левия крак на трупа, където плътта бе отпрепарирана и отдолу се подаваше бедрената кост.

— Костното развитие на този скелет е било необичайно равномерно. По него не можем да правим каквито и да било изводи за околната среда, в която е пребивавал. Единственото, което е сигурно, е, че се е хранил и се е упражнявал редовно.

— Ботин е от Феникс — каза Робинс. — Колонизацията там е започнала още преди двеста години. Не е израснал на някоя забравена от Бога колония, където хората се борят за залъка и треперят за кожата си.

— Може и да е така, но все пак нещо не се връзва — рече Уинтърс. — Дори да обитаваш най- цивилизованото място на света, все някога ще ти се случи да паднеш по някоя стълба и да си строшиш една-две костици. Ако не е стълба, ще е при спортуване. По принцип е възможно да си изживееш живота, без нито веднъж да пострадаш, но познаваш ли някой, с когото се е случило? Ако не — той лежи пред теб. Всъщност и този не е изключение, защото според медицинския архив си е чупил крак — този крак. — Уинтърс посочи оголеното от плът бедро. — Когато е бил на шестнайсет. Паднал на ски. Ударил се лошо и си строшил бедрената и пищялната кости. Само дето от тези фрактури няма и следа.

— Чувал съм, че медицинската наука е доста напреднала в наши дни — подхвърли Робинс.

— Направо невероятно, много благодаря — отвърна Уинтърс. — Но е далеч от вълшебство. Не можеш да си строшиш бедрената кост и да не остане никакъв белег. А дори и да изживееш живота си без подобни инциденти, пак няма как да обясниш равномерния костен растеж. Това може да се случи само ако си отделен напълно от влиянието на всички фактори на околната среда, включително стреса. Което означава, че Ботин е трябвало да прекара живота си под стъклен похлупак.

— Или в кувьоз за клонинги — рече Робинс.

— Или в кувьоз за клонинги — повтори Уинтърс. — Другото възможно обяснение е, че на твоето приятелче са му ампутирали крака и са го заменили с нов, но аз проверих в архивите и няма данни за подобна манипулация. За да се подсигуря обаче, взех образци от ребрата, таза, ръцете и черепа — от незасегнатата част естествено. И всички образци говорят за неестествено равномерен, последователен растеж. Джим, това тяло е клонирано.

— Значи Чарлз Ботин е жив? — попита Робинс.

— Виж, това не зная — отвърна Уинтърс. — Но този тук не е той. Единствената добра новина е, че според анализите тялото е било държано в кувьоз до последния момент, преди да умре. Изключително малък е шансът да е идвало в съзнание или да е разбирало какво става наоколо. Представи си какво би било да отвориш очи и да откриеш, че първата и последната гледка от обкръжаващия те свят ще е дулото на пушка. Страхотен живот, няма що!

— Значи Ботин не само е жив, но е и убиец — рече замислено Робинс.

Уинтърс сви рамене и пусна крака върху масата.

— Това е по твоята част, Джим. Колониалните отбранителни сили произвеждат тела непрестанно — правим модифицирани супертела за новобранците, а после, когато си отслужат отредения срок, им даваме нормални тела, клонирани от тяхна ДНК. Въпросът е: имат ли тези тела някакви права, преди да прехвърлим съзнанието в тях? Всеки път, когато прехвърляме нечие съзнание, ние оставяме едно тяло след него — тяло, което допреди миг е притежавало ум. А тези тела имат ли права? Ако е така, значи сме загазили, защото се отърваваме от тях с лека ръка. Знаеш ли как постъпваме с употребяваните тела, Джим?

— Не — призна Робинс.

— Използваме ги за наторяване. Те са твърде много, за да ги погребваме. Ето защо ги пресоваме, стерилизираме останките и ги превръщаме в растителни торове. После пращаме полученото вещество на колонизираните планети. Това спомага за аклиматизиране на почвата към човешките посеви. Спокойно можеш да кажеш, че новите ни колонии се хранят с телата на мъртвите. Само че това не са точно тела на мъртъвци. По-скоро захвърлени обвивки на живи хора. Единственият път, когато наистина погребваме някого, е, ако умът вътре също издъхне.

— Тед, струва ми се, че имаш крещяща нужда от почивка. — Професията ти ти действа потискащо.

— Не е виновна професията — възрази Уинтърс и посочи останките на фалшивия Чарлз Ботин. — Какво искаш да направя с това?

— Ами сигурно пак трябва да го погребат.

— Но това не е Чарлз Ботин.

— Така е. Ако обаче истинският Ботин е все още жив, не ми се ще да узнае, че това ни е известно. — Погледна трупа върху масата. — И независимо дали това тяло е разбрало какво се случва с него, или не, то заслужава по-добра участ от тази тук. Най-малкото заслужава едно свястно погребение.

— Проклетият Чарлз Ботин — изръмжа генерал Грег Матсън и тръшна крака върху бюрото.

Полковник Робинс стоеше от другата страна на бюрото и го гледаше мълчаливо. Генералът, както винаги, го объркваше. Вече трийсет години Матсън бе командващ Отдела за научни разработки към КОС и подобно на останалите служители в Колониалните сили притежаваше армейско тяло, което не проявяваше никакви белези на стареене, така че изглеждаше най-много на двайсет и пет. Полковник Робинс бе на мнение, че напредването в службата неизменно е свързано със закономерно остаряване, а ето, че генералът си оставаше напет момък и това като че ли го лишаваше от необходимата за поста му осанка.

Робинс се опита да си представи как би изглеждал Матсън на действителната си възраст, която бе към 125 години, и пред мисления му взор изникна нещо, наподобяващо старчески тестиси в генералска униформа. Щеше да е доста забавно, ако се изключеше фактът, че тъй като той самият наближаваше деветдесетте, видът му нямаше да е кой знае колко по-свеж.

Не биваше да забравя естествено и присъстващия в стаята втори генерал, който — ако тялото съответстваше на действителната му възраст — пък щеше да е почти младенец. Специалните части объркваха Робинс дори повече от редовните подразделения на КОС. Имаше нещо ужасно неестествено в зрели тригодишни и смъртоносно опасни войници.

Всъщност този генерал не беше на три. Вероятно вече беше юноша.

— Значи нашият ррейски приятел е казал истината — обади се генерал Сцилард от мястото си в другия край на бюрото. — Вашият бивш шеф на Отдела за изследване на съзнанието все още е жив.

— Страхотен номер: да пръсне черепа на собствения си клонинг — съгласи се генерал Матсън. — Две седмици след това онези нещастници трябваше да събират късчета мозък от стените и тавана. — Погледна Робинс.