— Това беше в друго време и на друго място. Сега вече не съм толкова глупав. Но добре, нека бъде неговото съзнание — поправи се Кайнен. — Записано от Чарлз Ботин и открито и донесено от един от твоите войници. Както разбрах, на теб са оставили да решиш какво да се направи с него.
Сейгън кимна. Сцилард се бе срещнал с нея и й беше предложил да се уволни, да освободят и Джон Пери и двамата да станат попечители на Зоя Ботин, при условие че не продума и думичка за Конклава и вземе решение за това какво да се направи със съзнанието на Иаред Дирак.
::За Конклава разбирам:: — отвърна тя. — ::Но защо точно аз да решавам за Дирак?::
::Да речем, че ми е интересно какво смяташ да направиш:: — отвърна само Сцилард.
— Е, какво ще правиш с него? — настоя Кайнен.
— Според теб какво трябва да направя? — попита тя.
— Зная отлично какво трябва да направиш. Но аз не се казвам Джейн Сейгън и не мога да ти кажа, докато не чуя
Сейгън погледна Хари Уилсън, който следеше разговора с видим интерес.
— Хари, ти какво би направил?
— Съжалявам, Джейн — отвърна Уилсън и се засмя. — Топката е у теб.
— Можеш ли да го върнеш? — обърна се Сейгън към Кайнен.
— Възможно е — потвърди Кайнен. — Вече знаем много повече по въпроса. Бихме могли да подготвим по-добре мозъка, отколкото когато прехвърляха Ботин в тялото на Дирак. Има известен риск да се провалим при самия трансфер и тогава ще се получи точно както стана с Дирак, тоест да имаме едно активно съзнание и второ, което дебне някъде отзад. Но според мен рискът да се случи това сега е много по-малък. Така че, на въпроса ти — да, мога да го върна, ако кажеш.
— Но Иаред не го каза, нали? — възрази Сейгън. — Той знаеше, че съзнанието му е записано. Можеше да ме помоли да се опитам да го спася. Но не го направи.
— Да, не го направи — съгласи се Кайнен.
— Значи такъв е бил неговият избор — заключи Сейгън. — Само негов и ничий друг. Кайнен, изтрий записа.
— Сега вече разбираш защо смятам, че имаш душа — рече Кайнен. — Моля те да приемеш извиненията ми, че се усъмних в това по-рано.
— Приемам ги. — Сейгън се подсмихна. — Макар да не са нужни.
— Благодаря. Лейтенант Сейгън — заговори официално Кайнен, — мога ли да ви помоля за една услуга? Всъщност не точно услуга, по-скоро малък дълг, който трябва да уредим.
— За какво говориш? — попита Сейгън.
Кайнен надзърна над рамото й към Уилсън, който изведнъж като че ли се притесни.
— Не е необходимо да присъстваш на това, приятелю — каза Кайнен.
— Разбира се, че ще остана — възрази Уилсън. — Но ще ти кажа едно: ти си проклет глупак!
— Съгласен — потвърди Кайнен. — Разбирам защо го казваш.
Уилсън скръсти ръце и се намръщи.
— Да чуем — каза Сейгън.
— Лейтенант, аз искам да умра — каза Кайнен. — През последните няколко седмици ефектът на вашия антидот започна да отслабва. Болките ми стават все по-силни.
— Можем да увеличим дозата — предложи Сейгън.
— Да. И вероятно ще има ефект — съгласи се Кайнен. — Но болката ми не е само физическа. Намирам се далеч от моите сънародници и от родния ми дом, далеч от всички неща, които ми носят радост. Ценя приятелството ми с Хари Уилсън и с вас — колкото и да е странно! — но с всеки ден чувствам, че онази част от мен, която е ррейска, моето истинско аз, изстива и се смалява. Не след дълго от него няма да остане нищо и тогава ще съм сам — съвсем сам. Тялото ми ще живее, но не и онова, което е вътре.
— Мога да помоля генерал Сцилард да те пусне — каза Сейгън. Наистина й беше мъчно за него.
— Същото му казах и аз — обади се Уилсън.
— И двамата знаете, че никога няма да ме пуснат. Работих твърде дълго за вас. Главата ми е пълна с тайни. А дори да ме освободят, смятате ли, че рреите ще ме приемат? Не, лейтенант. Аз съм далече от дома и зная, че никога няма да мога да се върна.
— Кайнен, съжалявам, че стана така — прошепна Сейгън. — Ако можех да променя нещата, щях да го направя.
— И защо? — Кайнен я погледна. — Лейтенант, вие спасихте сънародниците си от война. Аз съм само част от цената за това.
— И въпреки това съжалявам — повтори Сейгън.
— В такъв случай върнете ми дълга — рече Кайнен, все така официално. — Помогнете ми да умра.
— Как?
— Докато изучавах човешката история и култура, се натъкнах на един ритуал, наречен сепуку — обясни Кайнен. — Познат ли ви е? — Сейгън поклати глава. — Това е ритуално самоубийство, извършвано от японците. В него участва и така нареченият „кайшакунин“, или секундант — някой, който облекчава страданията на извършващия сепуку, като го доубива в мига на най-голяма агония. Бих предпочел да умра от болестта, която ми причинихте, но се боя, че агонията ми ще е твърде силна и ще помоля за милост, както направих първия път, с което ще се опозоря и ще се върна отново на пътя, който ме доведе дотук.
Ето защо ми е нужен секундант. И избрах вас, лейтенант Сейгън.
— Съмнявам се, че Колониалните отбранителни сили ще ми позволят да те убия. Освен ако не е в бой.
— Да, и в това има невероятна ирония — съгласи се Кайнен. — Но в този случай мисля, че ще склонят. Вече помолих генерал Матсън за разрешение и той го даде. Поисках и от генерал Сцилард да ви позволи да сте мой секундант. Той също се съгласи.
— И какво ще направиш, ако откажа? — попита Сейгън.
— Знаете какво ще направя. Когато се срещнахме за първи път, вие ми казахте, че според вас аз искам да живея, и бяхте права. Но както казах одеве, това беше в друго време и на друго място. На това място и в този момент аз искам да съм свободен. И ако това означава да го направя сам, ще го направя. Надявам се обаче да не се наложи.
— Няма да се наложи. — Сейгън въздъхна. — Приемам, Кайнен. Ще съм твой секундант.
— Лейтенант Сейгън, позволете да ви поднеса най-искрените си благодарности. — Кайнен погледна Уилсън. Уилсън плачеше. — А ти, Хари? Веднъж вече те помолих да ми помогнеш и ти отказа. Сега те моля пак.
Уилсън закима и промълви:
— Да. Ще го направя, нещастни кучи сине. Ще съм до теб, когато умираш.
— Благодаря ти, Хари. — Кайнен отново се обърна към Сейгън. — Необходими са ми два дни, за да приключа с работата си тук. Ще ме посетите ли вечерта на третия ден?
— Ще съм тук — обеща Сейгън.
— Бойният ви нож, струва ми се, ще е напълно достатъчен.
— Щом така предпочиташ. Има ли нещо друго, което мога да направя за теб?
— Само още едно — отвърна Кайнен. — И няма да ви се сърдя, ако откажете.
— Слушам те.
— Родил съм се на колонията Фала — каза Кайнен. — Израснах там. Когато умра, искам да ме върнат на нея. Зная, че ще е доста трудно да се уреди, но…
— Мисля, че ще се справя — каза Сейгън. — Дори ако се наложи да го направя съвсем сама. Имаш думата ми, Кайнен. Обещавам да те върна у дома.
Месец след като Зоя и Сейгън се върнаха на станция Феникс, Сейгън взе Зоя на совалката, за да я заведе на гробовете на родителите й.
Пилот на совалката беше лейтенант Клауд — попита за Иаред. Сейгън му каза, че той вече не е между живите. Клауд помълча, после почна да й разказва вицовете, които бе научил от Иаред. Сейгън се смя от сърце.
