Сейгън не доближи надгробните камъни. Остави Зоя да отиде сама. Момичето мълчаливо прочете изписаните върху камъните имена. През последния месец Сейгън бе наблюдавала у детето постепенна промяна — в началото Зоя бе потисната, смълчана и непрестанно питаше за баща си, но напоследък изглеждаше жизнерадостна и енергична, което вероятно бе съвсем типично за възрастта й. Доколкото Сейгън можеше да определи — все пак нямаше опит в тези неща.
— Тук е написано моето име — каза Зоя, докато прокарваше пръст по гравираните върху камъка букви.
— В началото след атаката на станцията баща ти е смятал, че си загинала — обясни Сейгън, беше дошла зад нея.
— Но нали не съм умряла?
— Не си — засмя се Сейгън. — Няма съмнение.
Зоя премести ръка върху камъка на баща си.
— Той не е тук, нали? Долу, под мен.
— Не — отвърна Сейгън. — Татко ти загина на Арист. Планетата, на която бяхте, преди да те доведа тук.
— Зная. — Зоя я погледна. — Господин Иаред също умря там, нали?
— Да.
— Той каза, че ме познавал, но аз въобще не го помнех.
— Наистина те е познавал, макар че ще ми е трудно да ти обясня. Нека го оставим за времето, когато пораснеш.
Зоя пак се обърна към гробовете.
— Всички, които са ме познавали, вече ги няма. Няма го моето семейство.
Сейгън коленичи до нея и я прегърна.
— Съжалявам, Зоя.
— Зная. И аз съжалявам. Мъчно ми е за мама и тате, дори ми е малко мъчно за господин Иаред, макар че почти не го познавах.
— Зная, че ти е мъчно. — Сейгън я обърна така, че да я погледне в лицето. — Чуй ме, Зоя, скоро ще замина на една колония, където ще остана да живея. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен.
— Само с теб ли?
— С мен и с още един човек, когото много обичам.
— Аз ще го харесам ли?
— Мисля, че да. Аз го харесвам и харесвам теб, така че мисля, че ще го харесаш. Ти, аз и той.
— Като семейство — прошепна Зоя.
— Да, като семейство. Като истинско семейство.
— Но нали си имам мои татко и мама?
— Зная, Зоя. И никога няма да искам от теб да ги забравиш. Просто двамата с Джон ще сме хората, с които ще живееш, ако искаш.
— Джон — каза Зоя. — Джон и Джейн. Джон, Джейн и Зоя.
— Джон. Джейн и Зоя — повтори Сейгън.
— Джон. Джейн и Зоя — запя Зоя и заподскача. — Джон, Джейн и Зоя. Джон, Джейн и Зоя! Като песничка е!
— Да, много хубава песничка.
— Ами добре. — Зоя сви раменца. — Гладна съм.
Сейгън се разсмя.
— Да идем да хапнем, а?
— Да. Само да кажа „чао-чао“ на мама и тате. — Изтича при камъните и ги целуна. — Обичам ви — каза, после се върна при Сейгън и я улови за ръка. — Готова съм. Да вървим да ядем.
— Да вървим — каза Сейгън. — Какво ти се яде?
— Какво има?
— Най-различни неща. Ти избираш.
— Идеално — рече Зоя. — Страшно ме бива да избирам, ако не знаеш.
— Не знаех — засмя се Сейгън и я прегърна, — но страшно се радвам да го чуя.
Послеслов
Първо, за всички онези, които смятат, че е лесно да се напише продължение, защото вече си разработил своя вселена: дрън-дрън-дрън. Ей. Не е.
С тази мисъл в главата, позволете първо да изкажа благодарностите си на моя редактор Патрик Нилсън Хейдън, задето често-често ми пращаше имейли, в които настояваше час по-скоро да получи следващата глава или ме заплашваше, че ще ме удуши с голи ръце, ако продължавам да се бавя, което за малко да направи, след като му изсипах завършения ръкопис накуп. Надявам се да не започне веднага да ме тероризира за следваща книга.
Отново ще спомена всички чудесни хора от „Тор“, които заслужават обич и шоколади: Тереза Нилсън Хейдън, Лиз Горински, Ирен Гало, скъпата напуснала ни Фиона Лий (спокойно, замина за Китай), Дот Лин и Том Дохърти. Всъщност трябва да добавя, че абсолютно всички в „Тор“ заслужават обич и шоколади, и го казвам не само защото ги накарах да си гризат ноктите, след като прегазих всички крайни срокове. Е, не с много. Но това не означава, че не заслужават обичта ми.
Признайте си: обложката е направо страхотна. Така е — и за това трябва да благодарим на Джон Харнс.
Благодарности както винаги на моя агент Етан Еленберг, чието умение да воюва за всяка клауза от договора е нещо, което наистина заслужава да се види.
Една от причините „Призрачните бригади“ да се появи на бял свят бе, че първата книга от серията „Войната на старците“ имаше щастието да бъде оценена високо в различни сайтове от хора, на чийто вкус читателите по правило се доверяват. Благодаря на всички тях, най-вече на Глен Рейнолдс, Кори Доктороу, Стивън Грийн, Стив Бейнбридж и Юджийн Волъхк. Ако някога се запитате дали интернет машината за слухове работи: о, да!
В случай, че в книгата са ви харесали някои по-специални моменти, то е защото съм ги видял в други книги и съм решил да ги приложа. Често ми се случва да си казвам: „Брей, че готин номер. Защо да не го открадна?“ Писателите, от които се случва да заимствам, включват Ник Сейгън (неговата идея за прехвърляне на съзнанието е чудесно разработена в „Роден в рая“), Скот Уестърфелд (страхотните му битки в „Империята се възражда“ и „Убиецът на светове“), където някои от вас вероятно ще се просълзят от радост, както и Дейвид Брин със серията за „Ъплифта“. Благодаря на тях и на много други писатели, споменати на разни места в книгата ми.
Както винаги, Рейгън Ейвъри бе моят първи внимателен читател. Всеки писател трябва да има своя Рейгън. Но не можете да имате Рейгън Ейвъри. Тя е
Чад Бринк ми прати една от предишните ми книги за автограф и аз я забавих няколко месеца. Нищо чудно още да се мотае някъде тук. Затова реших да го спомена в послеслова, иначе кой знае колко ще ми се разсърди. Което трябва да ви намекне, че в никакъв случай не бива да ми пращате книги за автограф. Вината не е у вас, а в мен.
Девен Десай, Наташа Кордус, Кевин Стампфл, Майкъл Бърнс, Даниъл Мейнц, Джъстин Лабралейстър, Лорин Маклафин, Ендрю Уофиндън, Чарли Строс, Бил Шафър, Карен Мейснър, Ани Мърфи, Цзян Чен, Кристи Гайтън, Джон Андерсън, Стивън Бенет, Ерин Барби, Джоуи Рубики и мнозина други, които не мога да си спомня в четири и трийсет сутринта, но нека знаят, че ги обичам — и ви желая да имате хубави бебета. Дори близнаци.
Последно, но не и поред, отделям няколко реда за Кристин и Атена Скалзи, задето проявиха търпение, докато пишех тази книга. Написването й бе голямо изпитание специално за Атена, която в един момент заяви на майка си: „Тати е станал скучен“. Е, миличко, обещавам вече да не съм скучен и започвам още сега.
