Мики Спилейн
Търговци на смърт
Глава 1
Някъде в средата на Ню Йорк, в мястото, което наричат Бродуей, ми се лепна опашка. Почувствах я, когато пресякох Четирийсет и девета улица, и бях вече абсолютно сигурен, когато стигнах до Четирийсет и шеста. Не че бях забелязал някого. Имах само предчувствие, но то бе равносилно на знание. Зад себе си имах много години с много преследвания, а и често ми се случваше аз да бъда зад гърба на някого, за да не мога да преценя правилно усещането, че във врата ти духа студен вятър.
Но защо? Не бях се насочил наникъде, нито пък имах някаква определена задача. Просто се разхождах в нощта по тихите градски улици. А и не бях сам. Поне още стотина други хора бяха излезли навън и вървяха в двете посоки между смълчаните квартали… и един от тях се интересуваше от мен.
Без да се обръщам назад, се опитах да уловя отражението му в квадратните витрини на магазините и стъклените реклами на театрите. Който и да беше, сигурно трябваше да знае, че просто се разхождам, така че можех да се спирам и оглеждам във витрините, без да предизвиквам излишно внимание към себе си, като в същото време се опитвах да разбера кой ме следи.
Нямаше смисъл. Или грешах, или зад себе си имах професионалист. Потокът от пешеходци се движеше около мен и всеки спрял пред някоя витрина можеше да бъде възможният преследвач. Тръгнах спокойно към края на улицата, свих по Четирийсет и четвърта, докато не стигнах до Алеята на Шуберт, след това бавно започнах да пресичам пространствата между зданията, докато не се убедих, че никой не ме вижда, спринтирах покрай разхождащата се двойка пред мен и се вмъкнах в една от страничните телефонни кабини. Снех телефонната слушалка, оставих вратата отворена, за да не може автоматичното осветление да се включи, и зачаках.
Тогава забелязах преследвача.
Тя крачеше по алеята с нормална походка и явно се насочваше към театъра, намръщена вероятно от това, че не ме вижда. След това ускори ход, за да стигне до другия край, преди да ме е изгубила окончателно. Когато се протегнах от телефонната кабина и я вмъкнах вътре, лицето й сякаш щеше да се взриви от страх и тя замалко да изкрещи. Почувства пистолета в ребрата си и затвори бързо уста.
Изглеждахме много мило там — просто двама души, които водеха тих разговор, един демобилизиран момък, който е бил прекалено добър с оръжието, за да излезе жив от войната, и една прекрасна малка блондинка, която сякаш току-що бе слязла от партикаблите на църковния хор, а патлакът в чантичката й беше само за да плаши вълците пред вратата. Ухилих й се широко, като демонстрирах всичките си зъби, отворих чантичката й, измъкнах малката берета и я пъхнах в джоба си.
— О’кей, сладур — казах аз, — да те чуя сега.
Имаше само една секунда на разположение, за да реши какво ще каже, защото веднага можех да разбера дали ме лъже. Наоколо имаше прекалено много хора, които се опитваха да разберат къде се крия, за да мога да си позволя лукса да оставя читав някого, който ме бе намерил, пък било то и такава прелестна кукла.
Гласът й прозвуча странно по детски, когато ме попита:
— Ти си Тайгър… Тайгър Мен?
— Вече го знаеш, котенце. А ти коя си?
— Лили Торней.
Стиснах ръката й и видях, че очите й се напълниха със сълзи от внезапната болка.
— Защо не опиташ още веднъж?
— Трябва ли… да говорим тук?
— Какво му е на мястото. Добро е като всяко друго. Пък и не обичам да бъда мишена.
— Моля те… — думите бяха придружени с въздишка.
— Добре, къде? — попитах аз.
Тя ме изгледа с големите си тъмни очи, които, странно защо, но бяха престанали да се страхуват.
— Където искаш.
— Добре ли ме познаваш?
— Говорили са ми за теб — каза тя.
— Тогава знаеш какво може да се случи, ако решиш да хитрееш.
— Да.
— Не се опитвай да избягаш. Разхождай се тихо и спокойно и стой близо до мен. В противен случай това, което ще ти направя, ще изглежда като обикновен припадък и когато те оставя сама, ще има да проклинаш момента, в който си ме срещнала.
Тя кимна, без да каже нищо. Изтиках я от телефонната кабина, пъхнах моя 45-и обратно в кобура и я накарах да почувства пръстите ми в ръката си малко над лакътя. Не много далеч моите приятели от цирка се бяха настанили в един хотел до Градината. Представлението беше започнало и ние можехме да използваме стаята на Фил за няколко часа или за колкото беше нужно, за да видя какво криеше малката лейди.
Фил излезе от шапитото на улицата, подаде ми ключа, като се ухили и ми даде няколко мъдри напътствия, след което се върна към работата си. Лили Торней и аз взехме асансьора до шестия етаж, влязохме в стаята и заключих вратата след себе си.
След това извадих патлака си и останах на място, като я наблюдавах, готов за всякакви неочаквани номера. Бях виждал капани за мъже и преди.
Много внимателно, с връхчетата на пръстите си, тя отвори чантичката си, извади едно портмоне и го отвори в дланите си.
— Хвърли ми го — казах аз.
Тя ми го даде, след това седна с ръце в скута си. Отворих го по-широко и видях двете карти за самоличност в найлонови обвивки. Едната бе издадена от държавния департамент. Другата беше на Интерпол. Имената и описанията съвпадаха.
— Можеш да провериш почерка или отпечатъците от пръстите ми, ако искаш — предложи ми тя.
Хвърлих портмонето й на леглото зад нея.
— Тези неща могат да бъдат подправени.
— Радвам се, че си толкова предпазлив.
— Именно затова съм жив досега.
Лили Торней погледна многозначително към телефона на нощното шкафче.
— Знаеш къде можеш да позвъниш. След десет минути могат да пратят някой агент да ме идентифицира.
— Нямам нужда от помощ, сладур. Къде се лепна за мен?
— Пред хотела ти.
— Защо не се опита да се свържеш с мен там?
— Исках да съм сигурна, че никой няма да ни види. Последвах те. Смятах да осъществя контакта по друг начин. — Тя спря за миг, гледайки ме внимателно. — Как разбра, че те преследвам?
— Усетих. Тя кимна.
— Да. Знам какво имаш предвид.
— О’кей, Лили. Сега вече осъществи контакта. Какво търсеше.
— Теб. Казаха ми да те намеря.
— Кой?
— Теди Тедеско.
Вдигнах пистолета си и го насочих към главата й.
— Лъжеш, рожбо. Теди е мъртъв. Загина преди повече от месец.
— Именно това искахме да накараме всички да мислят. Мъртвецът имаше документи за самоличност със себе си, но тялото беше толкова обезобразено, че идентифицирането му бе невъзможна. Приеха, че документите съответстват на личността на убития, така че Теди можеше да продължи работата си.
Попитах много бавно:
— Каква работа?
Лили поклати глава и смръщи вежди.
— Не спомена. Каза само, че ти си щял да знаеш какво да правиш.
