и предполага, че и ти ще се появиш на сцената.
— Това започва да ми харесва. Този път ще остане завинаги тук.
— Мартин Грейди те съветва да го държиш изкъсо. Имаш работа с един от най-добрите. Отвсякъде ни натискат и не можем да си позволим грешки. Един ход в грешна посока и Вашингтон ще има оправдание за една масирана атака срещу нас. Някои от компрометиращите материали, които имаме за политическите фигури, вече са безполезни поради отстраняването на важни свидетели. Дори групите ни за оказване на политически натиск вече среща доста сериозна съпротива. Яйцеглавите не харесват намесата ни в политическата сфера и смятат да постъпят както те си знаят независимо от това, дали ще загубим студената война.
— Картината ми е ясна.
— Тогава всичко зависи от теб. Ще ти помагам с инструкции, обичайните канали са обезпечени и винаги мога да ти осигуря пари за каквото пожелаеш. В деня на пристигането на Тейш Ел Абин в Стейси Болруум се организира прием в негова чест, след това ще има парад, предназначен повече за тълпите зяпльовци в града. На следващия ден се предвижда пътуване до Вашингтон. Можеш да установяваш контактите си както сметнеш за удобно, разбира се, при спазване на пълна дискретност.
Кимнах, измъкнах се от креслото и се изправих.
— О’кей, Лени. Ще предавам отчетите си чрез теб. Ако получиш някаква нова информация от Централата, можеш да ме намериш в Барнес Хаус. Ще обикалям наоколо, но в Нюарк ще знаят винаги къде съм.
— Добре. — В очите му отново се появи възторженото огънче и той добави: — Ако има някаква акция…
— Знам — казах аз. — Ще ти се обадя.
— Благодаря, Тайгър. — За момент той престана да ми се хили и ме изгледа сериозно. — Кажи ми нещо, откъде взе това име?
— Моят старият ми го даде. Смяташе, че е голям майтап. Трябваше да се доказвам още от тригодишна възраст.
— Губил ли си някога?
— Веднъж. Едно четиригодишно момиченце ме изрита по ташаците.
— О!
— Когато станах на двайсет и пет, я срещнах отново — ухилих му се аз. — Изравних резултата.
Излязох навън, затворих вратата и се спрях в коридора за момент. В цялата история нямаше нищо смешно. На пет хиляди мили един от моите най-добри приятели може би умираше бавно и мъчително. Или вече беше мъртъв. А аз трябваше да си играя на дипломат.
Глава 2
Вранните сутрешни издания на вестниците имаше няколко пасквила за пристигането на чуждестранните светила. Нито едно от информационните агентства нямаше достатъчно информация за Тейш Ел Абин, затова даваха само едно кратко описание на колоритния ландшафт на страната, за ролята на Тейш в делата на кралството и близостта му до главните арабски правителства. Навсякъде се споменаваше за сгодяването му за младата Вей Лока, както и за неговата привързаност към главния му съветник, Сарим Шей. Само един от вашингтонските вестници намекваше за истинската причина на неговата визита, но дори и този намек страдаше от двусмисленост.
Хвърлих вестника на масата, взех един душ и се облякох. Долу пред хотела градската симфония бе започнала от зори, боклукчийските кофи и сирените възвестяваха новия ден. Когато излязох на улицата, няколко пияници спореха на ъгъла, но патрулното ченге се насочи към тях и те си вдигнаха парцалите, като мърмореха нещо под носа си. Такситата от ранната смяна забавяха ход на всеки ъгъл с надеждата да закачат някой клиент. Само след два часа нямаше да има свободно такси, но сега те се държаха безумно благоприлично. Тръгнах надолу към Карнеги Дели, взех си датски сладкиши и най-доброто кафе в Ню Йорк, след това потърсих монета за телефона и се насочих към най-близката кабина.
Джак Брант беше един от малкото останали заклети индивидуалисти. След войната той се задържа за известно време в Израел, след това обиколи почти всички развиващи се страни, бореше се с мухите, горещината, мръсотията и аборигените със своя отряд булдозери, като помогна за иригацията на половината пустини в света и се окопа за по-дълго в Саудитска Арабия заедно с една нефтена компания, докато не се отврати от политическата система — имаше неприятна среща с двама нехранимайковци, които се опитаха да го убият, и пречука единия от тях, преди да бяха успели да му натикат главата в локвата по средата на улицата.
Не бях го виждал от пет години и характерът му въобще не се бе изменил. Когато вдигна слушалката, той каза:
— Какво, по дяволите искаш! Не знаеш ли колко е часът?
— Разбира се.
Една дума беше достатъчна. Той изведнъж спря, каза нещо приглушено и след това възкликна:
— Проклет да съм! Тайгър! Стар кучи сине! Къде те носи вятърът?
— На другия бряг на реката. Не мислех, че все още си в Бруклин.
— Човече, тук никой не стреля по теб. Чакай малко, какво става?
— Имам нужда от помощ, старче.
— А така! — Той се засмя и добави: — Страх ме е да попитам. Последния път, когато ми се обади, натоварихме няколко 50-калиброви картечници на самолета и излетяхме да преследваме цяла армия. Твърде съм стар вече за тези игри.
— Няма и да те моля да участваш в тях.
— Глупости. Къде ще се срещнем?
— Какво ще кажеш за закусвалнята на ъгъла на Шесто Авеню и Четирийсет и пета?
— Дай ми час и половина.
— Имаш ги.
Как да кажеш „здрасти“ на един стар приятел, с когото заедно сте се сражавали срещу общия враг? Как да кажеш „здравей“ на човек, който е готов да тръгне с теб дори без да го помолиш и без да е повече във форма? Ухилваш му се, протягаш ръка и се държиш така, сякаш от последната ви среща са изминали само няколко часа. Дори и годините да са оставили своя отпечатък върху лицето му, за теб това няма значение, защото знаеш, че вътрешно той не се е изменил.
Бях донесъл вече кафетата, но като всички хора с едро телосложение той не се успокои, докато не натовари един голям поднос и не го сложи на масата пред себе си. Джак беше човек, на когото можех да кажа всичко, и знаех, че казаното ще си остане между нас. Беше виждал как действаме, на два пъти бе участвал в операции и знаеше какви чувства изпитваме. Съобщих му детайлите веднага щом ми се представи удобна възможност и го наблюдавах как попива информацията, преценява всяко изречение и се опитва да го свърже с това, което вече знаеше.
Когато свърших, той се облегна назад, кимна с глава и каза:
— Къде е моето място?
— Последния път, когато се върна от Саудитска Арабия, ти взе със себе си някои от твоите хора, които те бяха помолили да измъкнеш от там. Вкара ги контрабандно в страната, осигури им нова самоличност и те са все още тук. Така ли е?
Джак кимна и се намръщи.
— Знаят ли диалекта на Селачин? — попитах го аз.
— Разбира се. Всичките са от тази област. Избягаха оттам и бяха тръгнали към западната част на Саудитска Арабия, когато отидохме да си приберем боклуците. Грошовете, които печелеха, им изглеждаха като цяло състояние, а когато научиха за добрите стари Съединени щати, все едно че чуха за Мека. Само за нея си мислят. Претрепаха се от работа само за да останат с нас, а когато привършиха парите, въобще не се отлепяха от нас.
— Добре. Мислиш ли, че ще се включат в тази игра?
— За какво говориш? Ако ги накарам да скочат от Уулуорт Билдинг, ще скочат, без да се замислят.
