обичахме.
Или най-малкото, аз я обичах. Накрая тя стреля по мен на два пъти, за да може да осигури собствената си безопасност, и в течение на двайсет години аз не преставах да я търся. Мислех, че вече съм я намерил, и тя беше на няколко сантиметра от смъртта, когато разбрах, че въобще не беше Рондин, а нейната по-малка сестра, Едит Кейн. Но за мен тя си беше Рондин и аз я обичах дори повече.
Сега тя трябваше да ме чака.
— Къде си отседнала? — попитах аз.
— В хотел Тафт.
— За колко време?
— Очаквам да ме повикат след няколко дена. Задачата ми свършва с предаването на съобщението за това, че съм се свързала с теб.
— Върни се в хотела и стой там. Ще ти се обаждам на всеки два часа.
— Не виждам причина…
— Няма и нужда да виждаш. От Интерпол може да поискат допълнителна информация. Сигурен съм, че ще оценят жеста.
Тя се поколеба за миг, обмисляйки възможните усложнения, след това кимна.
— Добре, ще си бъда в Тафт. — Протегна ръка. — Мога ли да си получа пистолета?
Измъкнах беретата, извадих пълнителя и патрона от затвора, като й ги подадох отделно. Без да си даде труда да зареди отново пистолета, тя пъхна всичко в чантичката си.
— He мисля, че е нужно да бъдеш толкова предпазлив сега.
— В този бизнес имаш право само на една грешка, рожбо. Направих моята грешка преди доста години. След известно време оцеляването се превръща във въпрос на навик и рутина.
— Както и убиването — добави тя. — Дадох си труда да се запозная с миналото ти. Изглежда, всеки отдел има досие за теб, макар че детайлите са малко схематични. Има повече предположения, отколкото факти. В един от случаите дори ти беше едновременно на две места, разположени на повече от хиляда мили едно от друго.
— Аз съм доста способно копеле.
— Ти си нещо повече от това. Важен си, защото имаш огромна разрушителна мощ. Силата, акумулирана около теб, надвишава властта на някои малки правителства. Един ден ти ще бъдеш спрян и това ще бъде акт на благотворителност. Който и да го направи, ще се обкичи с медали, някои видими, други — под формата на въздишка на облекчение.
Ухилих й се, защото знаех какво се криеше зад думите й. Нямаше нужда да го казва, но когато лентата се навива, ъгълчетата понякога остават навън и е забавно да ги одраскаш малко.
— Ти май не обичаш мъжете?
В очите й се разгоря малък пожар.
— Не съм от обратните щепсели, ако това имаш предвид.
— Не те питах за това.
Устните й сякаш се свиха.
— Освен за една определена функция, често не мога да видя за какво могат да послужат мъжете.
— Може би ако имах време, щях да ти покажа — съобщих й аз.
— Няма да посмееш да ме докоснеш!
— Учтиво е да почакаш, докато те помолят за това, рожбо. Хайде да свършваме.
Оставих ключа на Фил на таблото, махнах на едно такси на Четирийсет и девета улица, откъм изхода на Градината, и закарах Лили до Тафт. Не пророни дума, просто си седеше и зяпаше през прозореца. Когато я свалих пред хотела, накарах шофьора да се върне обратно към жилището ми, отписах се от хотела и се преместих седем квартала надолу към центъра в Барнес Хаус, като се разписах като Т. Мен, Лос Анджелис, Калифорния.
Беше точно десет без петнайсет.
Обадих се на рецепцията, дадох на телефонистката номера на Рондин и я чух, че вдига слушалката. Простото „ало“ беше казано с такъв кадифен тон, който можеше да бъде култивиран само от поколения цивилизация и добро възпитание.
— Аз съм, сладур.
Тя инстинктивно почувства напрегнатостта в гласа ми.
— Пак си се натопил в нещо.
Това си беше констатация, а не въпрос.
— Този път ме натопиха.
След минута тя отново потърси гласа си. Сега в него нямаше предизвикателни нотки, нямаше обвинения, само тъга, която беше там и последния път, когато се случи нещо подобно.
— Трябваше да си заминем оттук, Тайгър. След два дни щяхме да бъдем вече женени. Тогава неприятностите нямаше да те намерят.
— Но тази щеше да ме намери във всеки случай.
— Да — изрече бавно тя. — Мога да си представя вече.
— Ще се видим ли?
— Късно е.
— Не е чак толкова късно.
— Утре, Тайгър.
Почаках да остави слушалката, след това върнах телефона на мястото му.
Така, сега отново бях скитник, човек, който повече не принадлежеше на света. Трябваше да се кача при нея и да й обясня. Трябваше да погледна в тези бездънни очи и да я излъжа, защото тя нямаше да повярва на истината. Щеше да чака. Същото правеше и Теди.
Кой беше пръв? Защо ли питах, след като вече знаех отговора.
Полетът от Вашингтон стовари един нов човек в Ла Гуардия няколко минути след 14 часа. Мартин Грейди се бе погрижил лично за посрещането, можех да позная посрещача по куфарчето, което носеше, добре сложен младеж на около двайсет и пет години, който можеше да мине за младши изпълнителен директор и се канеше да замине заедно с грижовната си съпруга и деца на почивка за уикенда.
От начина, по който се движеше обаче, аз знаех, че под сивия костюм се намира един от онези яки типове, които бяха целите мускули и винаги бяха готови да докажат, че с основание заемат мястото си в организацията.
Оставих го да натовари багажа в таксито и да даде адреса на шофьора, след това седнах до него и казах:
— Здрасти, чедо, щастлив ли си?
Шофьорът започна да се обръща, но момъкът го сряза:
— Гледай си пътя, човече. Давай напред. — След това ми се ухили. — Лени Байрнс.
Стиснахме си ръце и разбрах, че беше чувал доста неща за мен, защото очите му блестяха от възбуда и се опита да ми стисне ръката по мъжки.
— Подочу ли нещо?
Той кимна:
— Това-онова. Ще ти кажа, като пристигнем в хотела.
— За първи път ли излизаш на акция?
— Досега се занимавах с канцеларщина.
— Дръж се настрани — предупредих го аз. — Ти си само куриер. Може би по-късно ще се включиш в истинска акция.
— О’кей, нямам търпение. Надявам се да се случи нещо. След като пристигнем в хотела, можеш да правиш с мен каквото поискаш. Докато не ме освободиш, ще получавам заповеди от теб.
— Докъде стига подготовката ти?
— Комитетът ме ангажира за шест месеца, след това за още шест в лабораторни изследвания и три месеца полеви тренировки. Бях в програмата „Космос“ и вършех черната работа за Холъндейл във Формоса.
— Добра работа. Кой ти беше инструктор?
