Шефът на бюрото по наркотиците обработваше гръмогласно нещастния аптекар и аз чувах съвсем ясно всяка негова дума.
— И така, да повторим всичко отначало и да видим дали няма да си спомните още нещо.
Доведен до ръба на нервна криза, аптекарят закърши пухкавите си ръце и огледа заобиколилите го злобни лица. Физиономията на Пат изглежда му се стори най-благата и той избра него.
— Нищо не правех. Може да съм метял в ъгъла. Това е всичко. И влиза значи този човек и ми казва да му изпълня рецептата. Изглеждаше много разтревожен. Подаде ми една счупена кутия която нямаше никакъв надпис отгоре. Каза ми че ще си загуби работата и никой повече няма да го наеме, ако не го изпълня. Изтървал кутията която трябвало да отнесе по поръчка някой я настъпал и лекарството се пръснало по паважа.
По ъглите имаше още останал прашец. Взех проба от него отзад и го опитах, после го изследвах. Бях почти сигурен какво е, но за всеки случай го изследвах, и тогава вече се уверих сто процента. Хероин. Такива неща не трябваше да се случват, така че като съвестен гражданин се обадих на полицията и им казах за какво става въпрос. Те ми казаха да го задържа докато стигнат при мен, но откъде да го зная, че не е гангстер и няма да ме застреля?
На това място дребосъкът прекъсна и потрепера.
— Имам семейство. Опитвах се да не бързам, но той непрекъснато ме подканяше да бързам и си държеше ръката в джоба на палтото. Може би държеше пистолет? Какво можех да направя? Напълних една кутия с борова киселина, взех му един долар и той излезе. Заобиколих щанда да видя накъде тръгва, но преди още да стигна до вратата го видях че пада на паважа. Застрелян. Мъртъв. Пак извиках полицията, и този път дойдохте вие.
— Видя ли някого да бяга? — запита Пат.
Дребосъкът поклати глава.
— Никой. По това време няма много хора. На улицата нямаше никого.
— Чу ли изстрел?
— Не. И това ме учуди. Бях много изплашен. Видях да тече кръв от раната му и се прибрах веднага в магазина.
Пат разтърка брадичката си.
— А видя ли някаква кола да минава по това време?
Аптекарчето запремига усилено и се замисли дълбоко. Понечи да отвори уста, пак я затвори, накрая събра смелост и изрече:
— Д-да. Сега като ми го напомнихте, мисля че мина една тъкмо преди това. Да, сигурен съм. Караше много бавно и май че излезе от завоя. — Той забърза. — Сякаш се беше отделила от бордюра. Мина покрай магазина и докато изляза вече я нямаше. Дори и не се огледах за нея, толкова бях изплашен.
Дейли накара един от хората си да стенографира показанията. Двамата с Пат бяхме чули достатъчно. Излязохме отвън до тялото и огледахме разположението на тялото. По вида и мястото на раната можеше да се заключи че убиецът беше карал в посока Лексингтън Авеню когато беше застрелял Бобо. Окървавеният пакет борова киселина лежеше под тялото му. Опипахме джобовете му. Празни. Портфейлът му съдържаше осем долара и карта за библиотеката. Вътре в палтенцето му намерихме книжката за пчелите.
— Заглушител — каза Пат. — Обзалагам се десет към едно че е същият пистолет.
— Не бих се хванал с теб на бас — съгласих с него аз.
— Какво мислиш за това, Майк?
— Не знам какво да мисля. Ако Калецки беше жив, това щеше да му се окачи на врата като воденичен камък. Първо проституцията, сега наркотици. Искам да кажа, ако Бобо продължаваше да работи за Калецки. Той отрече и аз му повярвах. Мислех си, че Бобо е твърде простодушен за да излъже когото и да било. Сега не съм вече толкова сигурен.
Вгледахме се за малко в тялото и после отминахме по улицата. Изведнъж се сетих за нещо.
— Пат?
— Да?
— Спомняш ли си когато бяха стреляли по Калецки в дома му? Когато се опита да обвини мен в това?
— Да. Какво имаш предвид?
— Тогава беше стреляно с пистолета на убиеца. Убиецът когото е изстрелял онзи куршум. Защо? Можеш ли да проумееш причината? Дори още тогава Калецки е бил на мушката за нещо и се премести в града за да е на по-безопасно място. Точно това ще ни даде отговора на всички въпроси, а именно защо са искали да го убият.
— Малко ще ни е трудно да го разберем, Майк. Единствените хора, които биха могли да ни го кажат, са мъртви.
Аз му се ухилих.
— Не е вярно. Има още един, който знае отговора — самия убиец. Имаш ли някаква работа в момента?
— Нищо неотложно. Известно време случая ще се води от инспектор Дейли. Защо?
Хванах го за ръката и го поведох към колата си която бях паркирал през две пресечки. Влязохме в нея и потеглихме.
Заварихме раздавача тъкмо като излизаше. Отворих пощенската си кутия и измъкнах плика който бях адресирал до себе си в колежа и го отворих. Обясних на Пат че ми се наложи да пъхна в него важно доказателства докато дойдат местните тъпанари и той се съгласи напълно с мен.
Пат беше запознат с правилата. Проведе три бързи телефонни разговора и като стигнахме банката е дин пазач бързо ни заведе до офиса на президента. Той вече беше успял да получи по телефона заповедта от съда да ни окаже съдействие в огледа на кутията упомената върху обгорялото парче хартия.
Вътре беше всичко. Имаше материал достатъчен да обесят Джордж Калецки най-малко дузина пъти. Съвестта ми вече се беше успокоила че го бях надупчил като мишена. Аверът се беше оказал по-гнусен и от хиена. Беше автор на далеч повече мръсотии отколкото даже и бях предполагал. Имаше фотостатични копия на чекове, писма, няколко оригинални документи, и предостатъчно материал да го осъдят по всеки случай за който присъстваха доказателства, включително и някои от съвсем скоро време. Но беше безсмислено. Той беше заминал там където нямаше нужда от документи. Хал така го беше впримчил, че единственият му изход беше на електрическия стол, ако му хрумнеше да се измъкне.
Пат прегледа два пъти документите, после ги събра в голям плик, надписа го и излезе. Отвън вече го запитах:
— Какво мислиш да правиш с тая мръсотия.
— Ще ги прегледам още веднъж много внимателно. Може и да успея да проследя чековете, макар и да са били предназначени директно за получаване и да нямат подпис на обратната страна. А ти какво ще правиш?
— Май ще е най-добре да се прибера както си го бях замислил. Защо, да не ти хрумна още нещо?
Пат се изсмя.
— Ще видим. Боях се да не криеш нещо от мен, и се канех да не го споделям с теб, но тъй като продължаваш да играеш честно ще те открехна за нещо.
Измъкна сгънат лист от джоба си и го разгъна.
— Тук има няколко имена. Виж дали ти говорят нещо.
Пат се прокашля докато ги прехвърлих с очи.
— Хенри Стребхауз, Кармен Силби, Телма Б. Дювал, Вирджиния Р. Реймс, Конрад Стивънс.
Пат ме загледа в очакване.
— Стребхауз и Стивънс прекараха доста време на топло — казах аз. — Другите не ги знам. Мисля че виждах скоро името на тая мацка Дювал по колоните на вестниците.
— Така е. Е, не ми оказа кой знае каква помощ, но въпреки това ще ти кажа. Всеки един от тия в момента се намира в държавен или частен санаториум. Лекуват ги от наркомания.
— Много хубаво — казах аз замислено. — Как излязоха наяве?
— Докладва го отделът за борба с порока.
— Аха. Знам че бяха по следите на нещо едро, но ми е чудно че пресата още не го е надушила. Аха,
