Беше третата сграда от моста, който е и главна улица на Уест Сайд. Беше порутена къща със стаи под наем, с изронена площадка от пясъчник и мръсна фасада. На емайлираната метална табелка на вратата се четеше само една дума:
Позвъних два пъти, преди една дребна стара жена да дойде до вратата, бършейки устата си с престилка. Две рола тоалетна хартия се подаваха изпод едната й мишница.
— Стая ли търсиш, синко?
Намигнах й.
— Не, един приятел. Клемънт Флетчър. Мислиш ли, че е твърде рано да го събудя?
Очите й бавно се разходиха нагоре-надолу по мен, а после лицето й се покри с бръчиците на широка усмивка.
— Не мислех, че има такива приятели, но вече не можеш да знаеш. Имаше едно момче тук миналата седмица, каза, че съдията Лонг му е баща, и наистина така беше. Съдията дори дойде тук. Беше истински ад, че е пътувал с кораб, но момчето отново тръгна, вчера. Отпътува с кораба „Мейтланд“ — същият, на който работеше моят човек. Беше старши моряк, наистина беше. Е, добре. Потърси мистър Флетчър горе направо, първата врата.
— Ще го намеря. Благодаря.
Изкачих се по стълбите, чух хазяйката да затваря вратата на долния етаж и освободих предпазителя на револвера. Имаше само една врата на долния етаж до стаята на Флетчър. Застанах до нея и се ослушах. Отвътре идваше шум от тихо похъркване. При втория опит ключалката превъртя и аз отворих вратата, пристъпих вътре и затворих след мен.
Мъжът спеше на един фотьойл. Вчерашният брой на „Нюз“ лежеше на коленете, главата му бе заровена на една страна в ужасното мохерно кресло, което беше третия мебел в стаята. Дребен човек, на около петдесет и пет години, в дочен работен комбинезон и разкопчана риза, наскоро подстриган, но неизбръснат.
Устата му бе отворена, дишаше тежко и равно. С всяко похъркване излизаше и меко къркорене, като от несъзнателно задоволство. На шкафчето до леглото имаше шепа пари. Две отгоре бяха стотачки, а останалите — по петдесет.
Застанах пред него. Знаех, че съм го виждал и преди, но все още не можех да си припомня къде.
Когато се уверих, че е „чист“ от оръжие, го сритах в крака, отстъпих крачка назад с насочен към него револвер и загледах процеса на събуждането.
Като ме видя, каза само:
— По дяволите, Тайгър! Аз… Тогава…
Видя дулото на револвера в ръката ми и здраво стисна устни, преглътна и ме загледа.
— Откъде те познавам, Флетчър?
— Тайгър, аз…
— Спокойно, приятел. Без дълги обяснения. Откъде?
Той пусна облегалката на креслото, а очите му не се отделяха от гледката на оръжието. Най-накрая кимна с глава, намери с усилие думи и промълви:
— Панама, човече! Не помниш ли?
— Не.
Той насочи пръст към гърдите си.
— Ти ме измъкна от залива. По дяволите, аз се давех! Ти ме извлече на пристана и ми спаси задника от онези крадливи копелета. Измъкна ме от ада, заради теб съм жив!
Чак тогава си припомних и прибрах желязото обратно в кобура под сакото. Един откачен моряк, който спасих от гроба, където се бе запътил заради пачка банкноти. Пиян го бяха дотътрили и пуснали във водата, тъкмо когато и аз бях на пристана и се мъчех да открия къде Меснър е сложил експлозивите. Оказах се достатъчно бърз да направя няколко дупки в местните хора, да го сграбча за врата, точно преди да потъне като камък, с което му съдействах и да изтрезнее светкавично.
Е, какво. Значи сега си имам един „приятел завинаги“, решил да ме черпи едно уиски? Усмихнах му се и протегнах ръка. Той я взе с усмивка, която се разля по цялото му лице.
— Извинявай, че съм забравил, Флеч. — Потупах се по желязото под сакото. — Знаеш, в моя бизнес не можеш да поемаш рискове…
— Да. Зная, Тайгър. Мамка му, изкара ми акъла. Изобщо не си падам да ме фиксира калибър като твоя…
— Гибънс ми предаде за обаждането ти. Виж сега, бих искал да си пийнем с теб за доброто старо време, но днес се женя и трябва да съм чистичък и трезвен. Радвам се, че те видях, и ако отново се видим, ще му ударим по няколко питиета, но сега трябва да тръгвам.
— По дяволите, Тайгър. Не ти се обадих за това, — Лицето му внезапно се свъси и той се изхлузи от стола, Погледна ме, отиде до прозореца, дръпна пердетата, за да погледне на улицата, после се обърна.
— Прочетох за теб. Спомних си и името ти.
Кимнах.
— Много хора са чели.
— След Панама на кораба се понесе слух и не знаех кой го е пуснал. Нищо не казах, Тайгър, никога не съм споменавал на когото и да било, че ти беше па пристана и за цялата тази история.
— Благодаря.
Той махна с ръка и направи гримаса.
— Не, не ти се обадих за това. Както ти казах, знаех за теб от това, което се говореше. Смятах, че си някой специален, след като потулиха работата, когато складът се взриви, и след всички онези избити хора! Абсолютно съм убеден, че беше ти! Чух Били Мендес да те описва, но изобщо не съм се обаждал! Нали съм точен?
— Напълно!
— Тогава защо ми се обади, Флеч?
Той прокара ръка по лицето си, почука зъбите си с нокът, после седна на ръба на леглото. Каза много тихо:
— Просто не зная на кого друг да се обадя. Подхвърлям на полицията, а те се хилят като идиоти. Казват, че сам си правя проблеми. Мамка му, направо не знаех какво да правя, докато не прочетох за теб.
— Е, казвай вече в какво точно е проблемът? — попитах.
Той вдигна очи към мен.
— Ще ми се изсмееш…
— Защо?
— Защото не звучи сериозно.
— Ти все пак ми кажи.
Клемънт Флетчър бе замислил нещо голямо. Във всеки случай — голямо за него. Седя почти минута, докато премисли какво трябва да каже, и каза:
— Спомняш ли си парите, които ми върна?
— Хм… Смътно. Случват ми се маса неща и забравям детайли.
— Спестих още. Работих за тях. В Брюксел намерих този човек.
— Какъв човек? — попитах.
— Както ти казах, Тайгър, исках да отида до Пърдс, извън Вера Круз, където добиват уран. Винаги съм искал да отида там. Уелс и Чоуби ми казаха за урана там и аз исках да видя мястото. Мислиш ли, че искам цял живот само да плавам с корабите? Мислиш ли, че искам да…
— Карай по същество. Погледна ме между пръстите си.
— В Брюксел купих гайгеров брояч.
— За колко?
