— Тайгър… — Тя протегна ръка и аз я поех. Устните й бяха нежно, страстно цвете върху моите, горещи и влажни… Пръстите й се впиха в ръцете ми, когато я привлякох към себе си. Ние сякаш се разтопихме в едно голямо, експлозивно чувство.
Но имаше нещо, което не бе наред, и тя го почувства. Отдръпна устните си от моите, облегна се назад в люлката на ръцете ми и ме загледа с питащи очи.
— Скъпи… Какво има? — Гласът й прозвуча леко дрезгаво.
— Да седнем…
Тя провря ръката си под моята и ние влязохме. Нямаше да бъде лесно. Оставих я първо да ми донесе кафе, изпих половината, докато тя търпеливо чакаше, и едва тогава казах:
— Трябва да отложим сватбата, скъпа…
За миг в очите й се появи болка. Дойде и изчезна, оставяйки нежен, тъжен поглед, в който имаше твърде много разбиране.
— Можеш ли да ми кажеш?
Поклатих глава.
— Не. Съжалявам.
— Но днес…
— …Щях да си подавам оставката. Но проблемът възникна, преди да успея да го направя. Твърде голям е, за да го подмина, а и няма друг, който да се справи с такава задача.
— Никой?
— Котенце… Това засяга сигурността на страната. А може би и твоята също… Великобритания и САЩ са толкова тясно свързани, че всичко, което засяга едната, засяга и другата. Не мога да остана извън това. Давам ти половината обяснение на работата ми, повече не мога. Имаме код и система правила, ненарушими за нищо на света. Адски съжалявам, бейби, но това стои даже преди теб и се надявам, че можеш да разбереш.
— He е лесно. — Тя погледна настрани, а на устните й се появи измъчена усмивка. — Наистина не зная какво да кажа.
— Няма нищо за казване. Нека си свърша цялата работа. После ще се върна. И съм твой!
Очите й отново намериха моите. Те бяха кръгли от любопитство.
— Наистина ли?
— И преди съм се справял. Винаги успешно.
— Ще бъде ли… Като последния път? С мен? — Тя остави кафето на масата и скръсти ръце в скута си. — Колко човека уби тогава, Тайгър? Колко пъти ТЕ се опитаха да те убият? Късметът може да е на твоя страна, но законът за залозите и загубите вече не е…
— Рондин…
— Не, Тайгър, нека да ти кажа! Преди в теб имаше студенина. Тя работеше в твой интерес. За теб това бе нещо като защитна преграда. Вече не си същият и сега може да загубиш! Този път може да не се върнеш и през цялото това време аз ще чакам.
Не е лесно да се живее така!
Станах, разтривайки механично кокалчетата на ръцете си. Рядко го правя, защото рядко се притеснявам.
— Когато всичко свърши, ще съм тук…
— Но може A3 да не съм тук…
— Ще те намеря!
— Не това имам предвид. Живях с твърде много неща, прекалено дълго. Мислех, че съм намерила любовта и сигурността, за които винаги съм мечтала, и когато всичко това е подложено на риск, вътрешно ще бъда изцяло пуста, лишена от чувство и надежда, а тогава може да се появи някой друг… Почти имаше… Веднъж…
Не можех да кажа много в отговор. Нито бях в състояние да обясня, а нямах и желание да споря. Не направих нито едно от двете, а това може би беше грешка.
Няма жена на този свят, която да не може да чака, ако иска да чака. А ако не желае… Е, тогава… Казах:
— Колелото вече се върти, бейби. Избери си число от рулетката или не избирай, но аз ще се върна. Някои неща просто не се променят. Аз към едно от тях.
Отправих се към вратата, погледнах я и й намигнах. Лицето й не промени тъжната си усмивка, но аз знаех какво чувства в себе си. И на мен ми се е случвало неведнъж.
Какъв дяволски проклет начин да започнеш сватбения си ден! Тъпа работа!
Взех си багажа от Честър, хванах такси, регистрирах се в хотел „Кинг Лиополд“ под името X. Талбът, според инструкциите на Грейди. Изчаках половин час и се обадих в Нюарк Кънтрол, попитах за Върджил Адамс и се свързах с него. Дадох предварително уговорения сигнал и казах:
— Тук е Тайгър Мен. „ПЛАТОН“, номерът е 4-4-9-1. Потвърдете. Идентифициран ли съм?
— Кръстосана проверка.
—
— Тайгър, Роджър е тук. Познавам ти гласа, но проверихме, за да сме сигурни.
— 2–21 от Стич. Нужна ми е пълна информация. Този път ме хванахте адски ненавреме…
— И Грейди така ми каза. Знаеш ли за кадровия разузнавач Гейбън Мартрел, който премина към нас?
— Четох за него. Добре. Имат го тук. Той е в офиса на IATS2. Доста добре са го „покрили“. Здраво го охраняват.
— Защо?
— Той беше шеф на OONA-3 и вероятно е една от най-важните свръзки на Интерспай3. Беше единствената замяна и докладът му е направо налудничав. Бил е част от тяхната „Балистична сигурност“, плана „Белтов“, и е тъпкан с имена и места, които могат веднага да ни изстрелят на върха! Би бил невероятен удар!
— Защо?
— Какво друго може да накара човек да смени екипа?
— Нещо такова, като съвест, почтеност… — предположих. — Ето ти две причини.
— Посочи друга.
— Някоя жена.
— Улучи! Сега се захващай за работата.
— Удоволствието е изцяло мое! — заявих аз и тръснах слушалката.
Уоли Гибънс ме взе в седем от ресторант „Блу Рибън“ на 44-а улица. Бяха с Дейв Севърн, политическия представител за вестника му. Преди това бях прочел и изрязал всички статии от по-важните вестници и ги бях разстлал на масата. Всяка една от тях бе официална новина и, изглежда, никой от репортерите нямаше сериозна следа. Надявах се, че поне Севърн може да подхвърли нещо.
Досега бе казано само, че Гейбън Мартрел, голяма фигура в руското разузнаване, е поискал политическо убежище още първия ден при пристигането в страната с руска делегация, упълномощена да преговаря за продължаване на започналото разоръжаване.
След като Уоли ни запозна, пихме по едно и си поръчахме вечеря. Очевидно Уоли беше поразказал на Дейв нещичко за мен, защото той все ме гледаше с натрапчив интерес — малко странно за опитна вестникарска хрътка, минала през какво ли не. Обикновено нищо не може да развълнува или обърка този тип хора. Те умеят да говорят с президенти или убийци, без да показват особен възторг или поне някаква емоция. Но сега Дейв Севърн седеше там с огромно отвращение в погледа и със стегната усмивка на очакване в ъглите на устата. Каза:
— Последния път ти наистина разби всичко, Тайгър!
