Моят собствен „звяр“ подскочи в ръката ми и аз почти видях как куршумите се забиха в тялото му и го хвърлиха към стената. Трясъкът и димът от двете оръжия изпълни стаята. Но дори след като го бях надупчил с огромния си калибър, онзи тип продължаваше да не предава Богу дух. Опита се да каже нещо и със сетни усилия надигна пистолета си, но този път го насочи към Мартрел. Моят следващ изстрел го изби от ръката му. Последният отправен куршум прониза челото му точно по средата. Спаад Хело умря с шапка, преливаща със собствения му мозък. Елитният агент бе безжизнена купчина месо на пода.
Писъкът й не стигна до мен, но очите й успяха. В тях бе изписан ужас и преди да успея да го разчета правилно, стана твърде късно. Един куршум долетя отнякъде и се заби в ръката ми под рамото, и аз изпуснах револвера си. Хвърлих се на пода, претърколих се и усетих, че друг куршум одраска скулата ми. С лявата си ръка се опитах да напипам револвера, но един точно премерен изстрел го отпрати надалеч, а куршумът рекушира в тавана.
Този път щастието ми измени.
— Ако мръднеш, ще убия момичето! — заяви Соня.
Мартрел издаде тих, отчаян вик. Сега изглеждаше много по-стар, напълно съсипан.
Изправих се до седнало положение, с ръка на огнестрелната рана под рамото ми. Извадих носна кърпа и я вързах около раната.
— Чакахме те — каза Соня, влизайки в стаята.
— Зная.
— Трябваше да огледаме мястото по-внимателно. Може би тогава Спаад нямаше да умре. Така става, когато човек стане невнимателен. — Тя погледна свитото тяло до стената, без въобще да трепне от гледката. Ти също си невнимателен, тигре мой…
— Случва се.
— Ако с теб е имало други, досега щяха да са тук. Мисля, че спокойно можем да приемем твоето появяване за еднолично решение. Или греша?
— Другите ще дойдат по-късно…
Нямаше смисъл да се опитвам да я лъжа. Тя знаеше резултата в състезанието също толкова добре, колкото и аз…
— Дотогава ти ще си мъртъв. Не се притеснявам. Ти твърде много внимаваше да не разберат къде си ме скрил. Е, аз пък ще им кажа, че съм била другаде.
— Браво на теб.
Погледнах Рондин. Беше легнала настрани, с вързани на гърба й крака и ръце, точно както и Мартрел. Казах:
— Извинявай, скъпа, не исках да стане така.
В гласа й имаше невероятна студенина. Навярно така са се чувствали англичаните, когато Хитлер е пускал бомби над главите им.
— Няма нищо, скъпи.
— Колко трогателно…
Рондин я погледна и всичко в Соня се стегна. Беше като едно хубавичко момиче, което благородната дама от замъка поглежда от висотата на положението си, и въпреки че именно Соня държеше положението под контрол, имаше нещо толкова различно между двете, че бе направо страшно. Устните й, толкова меки преди, се свиха и станаха твърди, а едно ново и жестоко изражение се появи на скулестото й лице. С крива усмивка тя заяви на Рондин:
— Вие никога няма да спечелите!
Съзнателно или не, Рондин й се усмихна. После каза:
— Напротив. Ние никога не губим…
За миг си помислих, че тя ще натисне спусъка на малкия, плосък автоматичен пистолет, но не го направи. Мартрел се раздвижи на пода и каза с треперещ глас:
— Соня… Моля те!
— Изменник! Мръсна свиня! Смяташ, че ще останеш жив, за да ни предадеш? Мислиш, че аз съм като теб? Не, никога! Аз не съм бягала като теб, старик такъв! Бях изпратена тук. Имах заповед да правя това, което съм правила, и да бъда в готовност. Тук съм готова да ликвидирам всеки като теб, ако се наложи. Сега моментът настъпи.
Намръщих се и разхлабих превръзката, после пак я стегнах.
— Твоята група е унищожена, Соня. Остана само ти и си разкрита. Ликвидирахме всички връзки в кантората на Фаунтънс, осуетихме плана „Валчек“ и се добрахме до списъка на всички агенти в списъка на Фаунтънс. Съвсем скоро нашите ще се доберат до името ти в списъка му. Ще ви преследват като проклети, бесни кучета. Всички вас!
Това я спря. Обърна се към мен, очите й светеха:
— Значи ти си разбрал всичко? Успял си?
— Да. Аз, Тигърът! Аз успях!
Тя искаше да е сигурна. Трябваше да знае и не можа да се сдържи. Думата сама изскочи от устата й.
— Как?
Отне ми известно време, за да й обясня. Сега вече само времето ми бе останало. Може би… Казах:
— Твоите хубави, малки, екзотични бикини, милинка. Те те издадоха. Връзките ти с Фаунтънс са били прикритие. Под формата на талони за поръчки и за да правите комбинацията с обратни инструкции, които ти е предавал. Пращал ти е и стоки, с които е търгувал.
Нищо по-специално. Нищо, което жена с вкус би носила. Само евтини боклуци, с които е снабдявал жени по цялата страна. В теб имаше нещо. Минало, възпитание, както го наречеш. Но има и липса на класа. Имаш лош вкус и не си могла да изхвърлиш боклуците, които ти е изпращал. Ти сама ми каза, че при вас жените обичат такива неща. В тях има полъх на „Запада“ и го обичат.
Когато видях тези парцали в офиса на Фаунтънс, трябваше да се сетя, но измина известно време, докато го осъзная. Боже, как не се хванах в хитрия ти капан. Ти си изпратена тук със задача да се добереш до Мартрел, а аз се захванах и свърших всичко вместо теб… Операцията е била добре замислена, но не бе изпълнена достатъчно бързо, така че останалите от групата ви опитаха и други средства. Но всички се провалиха. Много време ще мине, докато се подготви друга група като вашата.
— Били са твърде глупави и са ги хванали.
— Аз също.
Соня Девъл ме погледна с изненада. Все още исках да печеля време и все още нямах отговор.
— Нима? Значи и тигърът греши?
— Можех да ви спра, когато приятелят ви се преоблече като жена, за да стигне до теб и ти предаде инструкциите. Ho в този момент Ан Лайтър е попаднала на вас. Бележката, която си взела от нея, бе подписана Т. Мен. нямаше никакъв „Тигър“ в нея. И все пак ти ме нарече така, когато за първи път установи контакт с мен. Ан никога не би разкрила толкова много за мен, но един руски агент, който ме знае от досиетата „А“, би ме познавал. Това беше грешка, сладурано.
Тя размаха пистолета в ръката си.
— Но не фатална като твоята. — Погледна другите. — Или като тяхната.
Видях лицето на Мартрел. Тя му се усмихна.
— Бедният глупак. Сега, след като знае, би казал и майчиното си мляко. Виж как ме гледа. За да си отмъсти, ще ви „изпее“ всичко.
Зад Мартрел Уоли изпъшка. Помъчи се да се освободи от въжетата, но се отказа и започна да ругае. На няколко пъти чух името си, преда да спре. Рондин разбра какво се опитвам да правя и се намеси.
— Защо не ни застреляш сега?
— Защото ще направя нещо по-интересно с куфара, който Спаад Хело донесе.
Проследих погледа й до черната чанта на стола.
— Знаеш ли какво има вътре?
— Разбира се.
На Рондин, Мартрел и Уоли тя каза:
— Експлозив, приятели. Всички ще умрете заедно. Дълго време няма да узнаят кои сте и защо сте
