По един особен начин той бе по-голям късметлия от мен. Достатъчно възрастен бе, за да проумее, че Соня не е за него, а възрастта има и предимства. Знае ли човек? Може би, в края на краищата, тя го обичаше? Може би точно образът на бащата бе това, от което се нуждаеше тя? Имало е и други подобни случаи.
А сега, Рондин. Моята работа е нещо, което тя никога нямаше да разбере, а не искаше и да чуе за нея. За Рондин тя бе минало, с което е свършено. Тя не можеше да живее със страха и опасността, и изобщо не я обвинявах за това. Това не е живот за жена.
Но как, по дяволите, да зачеркна двадесет години от живота си? Как да изтръгна нещо, така дълбоко вкоренено в мен? Как мога да й кажа, че никога няма да бъда истински в безопасност, независимо от това къде сме и под какви имена? Винаги ще има някъде някой Спаад Хело, винаги със задача да вземе главата ми, защото няма да допуснат, че съм извън играта. Зная за тях толкова, колкото и те за мен. Те ще бъдат по-спокойни, ако съм мъртъв, а не жив. Хм, с разпънатата ми пред камината кожа…
Колцина сме останали сега? Замислих се. Само една шепа от предишната многобройна група. Само толкова. И само късметлиите. Или добрите, „майсторите“. Законът на джунглата за оцеляването очисти жестоко повечето посредствени. И Рондин, и Чарли се оказват прави. Организацията ще продължи да съществува. Работа на Мартин Грейди ще продължава, като ще подпомага правителствените служби с действия, които те самите не могат да осъществяват.
Ще дойдат други, ще заемат нашето място, ще натрупат опит, докато стигнат до нивото на най-добрите. След известно време моята липса дори няма да се чувства. Ще ме споменават с добро, когато старата група се събере заедно, но няма да им липсвам. Ако ме убият или се оттегля, изобщо няма да им липсвам.
Патриоти? Един от момчетата на IATS веднъж ни нарече предатели. Глупости. Те просто разкриха, че ние всички сме обучени професионалисти, но от по-друг калибър. Бяхме твърда група, биехме се на предна линия толкова необуздани и толкова нови като всичко, което някога е съществувало в стария свят. Бяхме умирали с най-добрите от тях, помагахме в действията им, понякога ние ги изпреварвахме. Никога не ни отблъскваха, когато се нуждаеха от въоръжена ръка или информация, които само парите на Мартин Грейди можеха да купят.
Но Рондин не можеше да приеме всичко това. Щеше да боли, но това щеше да бъде голямото „сбогом“ и за двама ни, и както бе казал някой: „благодаря за спомените“.
С какво ще ги заместя? Мисли за други жени? Доста от тях бяха много хубави. Приятната миризма на баня, парфюм. Някои от тях бяха диви и с ухание на свежест в косите и нисък, приглушен смях. Други, с възбуждащо оскъдно копринено бельо, някои с рокли, които се въртяха и разтваряха, когато танцуваха. Някои…
Заковах се на улицата.
— прошепнах дрезгаво и усетих, че по врата ми започна да се стича пот. Ръцете ми трепереха, когато погледнах часовника си. Беше почти 5:30 сутринта и аз бях вървял през времето, като че ли то изобщо не означаваше нищо.
И тогава внезапно разбрах къде е Спаад Хело. Всъщност съм знаел всички отговори и просто не съм виждал посоката. Затичах се до една закусвалня на ъгъла, намерих телефон, пуснах монета и набрах номера. Чарли Корбинет.
Даваше свободно и никой не вдигна. Провесих слушалката и излязох от кабината, опитвайки се да реша какво да правя. Можех да се обадя на ченгетата, но те щяха по-скоро да бързат да ме опандизят, отколкото да ме изслушат. За тия работи са даже прекалено чевръсти. А в този случай само при една погрешна тяхна стъпка щяха да погинат много хора. Не трябваше да ги оставям да си развихрят глупостта.
Човекът на щанда бе пуснал радио, което малко неясно предаваше новини. Дикторът говореше спокойно, но много трудно успяваше да скрие вълнението в гласа си. Един от нашите тайни агенти току-що предотвратил разрушаването на важна правителствена сграда във Вашингтон и въпреки, че случаят е строго секретен, се очаквали още подробности, които ще съобщят в следващите новини.
Значи бяха успели и стигнали навреме. Но дали това бе достатъчно?
Спрях едно такси, дадох му адреса на склада и му казах да ме остави на ъгъла. Водачът кимна и се отправи към Уест Сайд Хайуей по прекия път към центъра. Когато стигнахме на високото, видях целия град. Това са единствените моменти от денонощието, когато времето спира и градът — тази камара от бетон и стомана, най-после заспива. На изток бе сиво от лъжлив изгрев, а дъждът се превръщаше в една лека мъглива пелена.
Дали на Рандолф му харесва, или не, аз зная, че е пусната обща заповед за залавянето ми и всички патрулни коли са излезли да ме търсят. Цялата полиция е на крак. Тук беше дяволски пусто, така че всяко движение би изглеждало подозрително, а не можех да си позволя да ме спрат точно сега.
Съблякох мушамата. Опасявах се, че проблясва на лампите и може да бъде забелязана, затова я захвърлих в една кофа за боклук на тротоара. В черния костюм, който нарочно бях облякъл, нямаше да е толкова лесно да ме видят. Освен мен никой друг не се движеше по тротоара. От време на време минаваше кола, завиваше в някоя пресечка и изчезваше.
На два пъти дежурни коли минаха бавно и аз се прикривах в сянка, като се движех плътно до сградите. Когато стигнах до крайната сграда, я заобиколих и се изкачих по водещата към покрива металната стълба. Свих се в тъмнината, оглеждайки се дали няма някой.
На изток небето ставаше все по-светло. Само още половин час и слънцето щеше да изгрее. Поредният изгрев.
Колко бяха умрели този път? Колко още щяха да умрат, преди слънцето да поеме пътя си на запад? Кой нямаше да доживее срещата с новия ден? И ако смъртта стигнеше не тези, които трябва, колко още други ще заплатят с живота си?
Напълно готов пропълзях по покрива към комина, застанах за миг, преди да се придвижа до парапета от другата страна, и скочих на следващия покрив. Гумените ми подметки поначало са тихи, но лекият шум от чакъла ми звучеше в тишината почти експлозивно. Изглеждаше чисто, но трябваше да съм напълно сигурен. Отидох до ръба и се ослушах.
Знаех къде съм. Използвал съм тази сграда и преди, познавам всеки сантиметър. Сградата бе ремонтирана за наше удобство от Мартин Грейди именно за подобни акции, и в случай, че не са я огледали и претърсили основно, не биха знаели за таванската капандура, водеща в стаята долу. Но те нямаше да очакват да дойда оттам. Те щяха да очакват почукване на вратата, както се бяхме договорили. Шансовете бяха все още на моя стана, ако ги използвах правилно. Пръстите ми напипаха дръжката на капандурата и тя се отвори върху добре смазаните си панти. Подпрях я, спуснах се и краката ми напипаха стъпало. Затворих капандурата над главата си и по таванската стълба се спуснах до горния етаж.
Стълбището бе тихо. Хванах се с една ръка за парапета, а 45-милиметровия ми приятел бе в другата със свален предпазител. Когато почувствах бетона под краката си, вече знаех, че вратата е точно отпред и протегнах ръка да напипам резето.
Отвътре се чуваха тихи, приглушени гласове. Познати гласове.
Трябваше да действам бързо. Тази врата тук бе предвидена за изход, а не за вход. Отвътре те не можеха да знаят, че има врата, защото бе замазана, както и цялата стена. Щях да имам няколко секунди в своя полза, не повече. Още със самото влизане бе нужно да действам светкавично. Защото втори такъв шанс нямаше да имам, а залогът бе собственият ми живот.
Другият е бърз като мен и ако не е застанал на такова място, че да го видя веднага, щеше пръв да действа той…
Имаше само един начин да разбера. Стиснах резето, издърпах го безшумно, сложих рамо на вратата и с един тласък я отворих широко. Втурнах се вътре със страхотен вик, който се изтръгна от мен, подобно рев на диво животно.
В тази частица от секундата аз ги видях, Рондин и Мартрел, вързани на пода, а едрият човек с мушама, близо до другата врата, се извърна към мен. Очите му бяха силно присвити, а пистолетът в ръката му гръмна, преди даже да бе добре насочен към мен.
