дяволски добра история за пред тях.
— Ще измислиш. Ти ще си във вихъра на най-страшната история, която някога си чувал. Ще са ми нужни двама свидетели за нея — точно ти и Рондин можете да бъдете тези свидетели. Нещо против, скъпа?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Не. Този път не.
Дадох на Уоли адреса на склада и сигнала за почукване на вратата, за да ги разпознае Соня. Те с Рондин трябваше да останат с нея, докато се появим ние с Мартрел и всичко, което нашите хора искаха от него, щеше да се изясни. Трябваше да кажат на Соня да не разочарова Мартрел преди ние да свършим работата си с него заради нейната собствена безопасност, а и неговата. Единственото нещо, което можеше да спаси живота им, бе той да проговори. Тогава русите остават без избор. Ще трябва да сформират голяма бойна група и да действат бързо. Ако можем да разкрием и елиминираме центъра и връзките им, може и да ги спрем, но това ще почака. Първото и най-важно нещо сега е да опазим Мартрел.
Рондин и Уоли тръгнаха. Мартрел излезе, облечен в един от старите костюми на Уоли, а аз уредих сметката на бара.
Отново валеше лекият и топъл дъжд, достатъчен да опразни улиците и накара хората да се поприберат. Не ми харесваше да висим да ъгъла. Казах на Мартрел да върви до мен и тръгнахме. Придвижвахме се трудно и едва хванахме такси. Дъждът поне оправдаваше това, че държим главите си наведени. Но не достатъчно ниско. В един миг нечия ръка се пресегна, сграбчи ме за ръкава и грубоват глас викна:
— Хей! Хей, мистър!
Той никога нямаше да узнае колко близо е бил до смъртта. Наполовина бях извадил ръката с револвера, когато познах портиера от Томлинсън Билдинг.
— Ти не ми върна ключовете, шефе, мога да загазя, ако разберат, че връзката ключове я няма. Виж…
Блъснах го във входа на един магазин, а Мартрел нервно ни наблюдаваше.
— Извинявай, много бързах… — Бръкнах в джоба си и извадих двата ключа. Заедно с тях пръстите ми неволно дръпнаха и нещо друго — снимката на Спаад Хело, дадена ми от Ърни.
Портиерът взе ключовете. Бе мярнал и снимката, и възкликна:
— Ха, това е един от тия, дето доставят поръчките на Фаунтънс!
С усилие си наложих гласът ми да остане спокоен.
— Така ли?
— Сигурен съм! Редовно влиза и излиза оттам. Стиснат изглежда, затова съм го забелязал. Кой е той?
— Не е някой важен…
— Добре, че те срещнах, да си върна ключовете. Скапано време, а?
— Не е толкова зле — отвърнах.
Той се изхили, пусна ключовете в джоба си, вдигна си яката и продължи в дъжда. Погледнах Мартрел.
— Мога ли да видя тази снимка?
Дадох му я.
— Познаваш ли го?
— Спаад Хело. Познавам го повече от добре…
— Сещаш се — тук е, за да те ликвидира, Мартрел…
Той ми върна снимката и ме изгледа дълго и твърдо.
— Не, аз не съм най-важната му задача.
Ръцете ми се свиха в юмруци.
— Казвай! Изплюй камъчето най-накрая!
— Той е тук във връзка с плана „Валчек“.
— Казвай нататък. Бързо!
— В някаква сграда в Вашингтон има доклади и информации — руски секретни данни, включително и най-нови, но вашите хора все още не ги разбират. Скоро ще намерят начин да ги дешифрират и системата ще получи тежък удар.
— Знаеш ли за какво става дума?
— Не, друг отдел се занимаваше с това. Зная само, че е адски важно. Цялата сграда ще бъде унищожена. Това именно е план „Валчек“.
Отначало взех да проумявам бавно, но постепенно главата ми пламна от ужас, като взех да събирам детайлите на ситуацията и ги намествам в „пъзела“. Тази налудничава история започна случайно и се развива с ужасна преднамереност, а краят й не се вижда. Може вече й да е твърде късно.
— Мартрел, виж… Ще трябва сами да се оправят…
Сега в очите му се четеше твърдост. Почти бе взел решение.
— Както кажеш.
Дадох му адреса на склада и сигнала. Трябваше да стигне с такси и да не мърда оттам, докато пристигна. Уоли и Рондин щяха да бъдат при Соня, надявам се, в безопасност. Той може да разкрие на Уоли накратко плана „Валчек“, докато чака. Ако Уоли успееше да излезе с двете сензационни новини, щеше едновременно да блокира операцията и да се номинира за „репортер на годината“.
Вървяхме малко на запад, докато едно такси мина край нас и аз качих Мартрел в него. След няколко минути спрях друго и отидох на пристанището, до акостиралия „Мейтланд“.
Ирландският късмет все още беше с мен. Пристанището бе осветено и доста оживено. „Мейтланд“ се готвеше да отплава и нямаше много време. За 5 долара използвах телефона на пристанищната охрана и се свързах с Чарли Корбинет.
Той заговори нещо, но го прекъснах. Казах му къде съм и настоях да дойде веднага. Исках също един екип от IATS да бъде вдигнат по тревога, готов за бързи действия. Поисках достъп до всички международни линии за свръзка. Трябваше да са свободни, за да не губя време. Той не зададе никакви въпроси. Можеше да пита и по-късно. Знаеше, че върша нещо важно и затвори преди мен.
Пазачът каза, че корабът ще отплава след 45 минути. Погледнах часовника и зачаках до вратата, следейки за коли, идващи насам. С всяка изминала минута ставах все по-нервен. На Чарли му бе нужен половин час, за да дойде. Накарах го да задържи таксито.
— Сега на всяка цена трябва да успееш, Тайгър! — бе първото нещо, което каза.
— Задръж този кораб, Чарли! Можеш ли?
— Мисля, че да.
Каквото и да беше това, което показа на пазача, накара човека да отвори вратата за нас. Ние изтичахме по пристана, и по мостчето се качихме на палубата, където един едър мъж стоеше и препречваше пътя с грозна гримаса на обсипаното си с белези лице.
— Какво искате, по дяволите?
— Капитана! — каза Чарли, и отново размаха картата си.
— По дяволите, този кораб ще отплава. Нямаме време…
— Прави каквото ти се казва! — каза Чарли студено и твърдо.
Човекът изръмжа, отдалечи се и се върна само след минута с нисък кривокрак човек с износена синя униформа с настроението на раздразнен бик. Но той знаеше как да се държи с началството, когато го види, и не желаеше да утежнява нещата така, че отплаването да се отложи.
— Да, джентълмени?
Чарли ме погледна.
— Ти си на ход, Тайгър.
Извадих снимката на Спаад Хело и тази на мъртвия, когото той случайно застреля, и ги показах на светлината.
— Познаваш ли тези, двамата?
Той взе снимките, разгледа ги внимателно и каза:
— Да. Те се качиха на борда, когато пристигнахме. От Митницата са. Мисля че търсеха наркотици. Не е
