— Да, приятелю. Обичам я. Много.
— А ако тя не изпитва същите чувства към теб?
Той поклати глава и нежно се усмихна.
— Зная, че ако мога да я видя пак… Да бъда с нея, да мога да й говоря. Сигурен съм, че тя също ще ме обича!
— А тогава обичаше ли те?
— Това е нещо, което не съм настоявал да ми каже. Тя добре знаеше чувствата ми. Не бе необходимо да го казвам.
— Когато тя избяга, за теб е настъпил ад.
— Можеше да се очаква. Бях заподозрян, разбира се, но за да не направя нещата по — трудни за нея, се хвърлих още по-ожесточено в работата си. Не беше трудно. Имам огромен опит и това ме запази, въпреки че имаше и такива „колеги“ в системата, които искаха да ме изхвърлят c трясък. Известно ти е, завистниците са на пълчища по цял свят. Но аз бях вградил „сегмент“ на високо ниво в системата, за който бе по-добре да ме държи на поста ми. — Усмихна се с широка, многозначителна усмивка. — Както казвате вие, американците, „зная прекалено много“.
И политически нямаше да е умно да ме отстранят. А по-късно даже и най-яростните ми противници бяха доволни от работата ми.
Той спря, облегна се на прозореца и се загледа в нощния град. В далечината можеше да се види бавният поток коли, минаващи по моста Джордж Вашингтон, й големите светлинни табели на фабриките откъм Джърси, проблясващи в нощта. Казах:
— Наясно си, че си под прицел, нали? Искат да те убият.
— Да — каза той, — но това е неизбежно, така или иначе. И трябваше да стане.
— Ако направиш разкрития пред нашите хора, „онези“ ще отклонят огъня от теб, а можеш да очакваш и закрила. В противен случай оставаш мишена под прицел, а също и Соня.
— Често съм мислил за това. — Той си пое дълбоко въздух и въздъхна. — Но там са ми останали няколко приятели…
— Наистина ли? — попитах тихо. — Мислиш, че няма да се обърнат срещу теб като змии, за да запазят себе си. Смяташ, че политическото уреждане на нещата е благоприятно за запазване на старите ти връзки? В игра като нашата няма приятели! Помисли още малко за това, Мартрел, ти си професионалист!
Той се отдръпна от прозореца и тежко се отпусна на стола.
— Да, прав си, разбира се. Имах и други… приятели… които минаха при вас. Аз самият се погрижих те да бъдат унищожени, защото смятах, че така е правилно. Самият живот не трябва да се измерва с политически пристрастия. Да, приятелю, така е.
— Сега ТЕ са тук, наоколо, Мартрел. Времето тече. Най-накрая ще ни открият и часовникът ще спре. Направи разкрития пред нашите и може би ще можем да направим нещата благоприятни за теб. Ако получим информацията от теб, „ТЕ“ ще трябва да реорганизират системата си и предимството ще бъде на наша страна. Това е адски важно, защото би могло да отложи цяла една война, а в наше време всичко се променя буквално за часове. Сменя се цялата ви система. Можеш да го направиш, ако искаш.
— Не забравяй, че дори да заприличаме на вас, както е тръгнало, няма да ми бъде простено минаването от другата страна. Така, просто за назидание. Тези неща не се прощават, а специалните служби винаги са водили война, независимо от цвета на системата. И никога не са променяли нрава си. Било е, и ще бъде. Милост — за никого. А аз съм само обикновена фигура, както и ти, независимо къде сме в йерархията. Просто аз… трябва да видя Соня. Може би тогава…
Беше прав за много неща. Не исках да прекалявам с натиска. Ако сам вземеше решението, щеше да е по-лесно, но ако го натиснех твърде много, можеше да реши друго.
— Утре — заявих аз. — Тя те чака.
На лицето му личеше умора и изглеждаше по-възрастен отпреди. Чудех се какво ще направи, когато открие, че Соня изпитва само една любов към него — любовта на дъщеря към баща. Ако това е достатъчно, добре. А ако не е… Не исках дори да мисля за това.
Казах на Мартрел да ползва леглото и когато той легна, събрах два фотьойла, настаних се и затворих очи.
В седем се събудих, а Мартрел още спеше. Дишаше тежко, спеше като човек, който е напълно изтощен. Намерих кафе, сварих и изпържих няколко яйца. В девет часа крачех неспокойно из стаята. Проверих Мартрел, който не беше помръднал, слязох долу и се отправих по улицата към вестникарска сергия. Взех вестник, хвърлих монета в кутията и се върнах в апартамента.
На първа страница пишеше за отвличането на Гейбън Мартрел от стаята му в болницата и наред с голямата негова снимка в едър план се мъдреше снимка и на предполагаемия похитител.
Моя милост.
Снимката бе лоша, отпреди няколко години. На нея съм небръснат и без белега на лицето ми, „спомен“ от един „екшън“. Косата ми тогава беше по-дълга, сега съвсем къса, тип „рейнджър“. Може би някой професионалист щеше да ме познае по снимката, но случаен наблюдател — едва ли.
Снимката на Мартрел обаче бе добра. Лицето му имаше твърде много отличителни черти, за да мине незабелязано. Но това е Ню Йорк, с осем милиона души, заети предимно със собствените си проблеми, така че с малко повече внимание можехме да се придвижваме незабелязано в града.
По-голямата част от статията бяха глупости за запълване на страницата. Отново се описваше случая Гейбън Мартрел и подробности от идването му. Въпреки че с нищо не се намекваше за местонахождението му в момента, смяташе се, че похитителите са политически идеалисти от руски тип, действащи в сътрудничество с американски гражданин, заподозрян за няколко престъпления — наемник, готов да служи на всеки за пари.
За Бога, наистина разпространяваха това! Може би IATS целяха да ме изкарат от скривалището ми, за да отрека обвинението и снема подозренията от себе си. Едно нещо бе съзнателно пропуснато — името ми. Просто не бях идентифициран и аз казах едно голямо „благодаря“ на полковник Корбинет за това. Излагаше се на опасност заради мен и можеше да пострада.
Когато Мартрел най-накрая се събуди, му донесох кафе и му показах вестника. Устните му се залепиха в тънка черта, докато разглеждаше снимките.
— Не може да излизаме през деня или поне, докато тези вестници са навсякъде по вестникарските щандове, нали?
— По-добре да не рискуваме — отвърнах. — Следващият вестник ще публикува нещо друго, а хората бързо забравят. Ще чакаме до довечера.
— Тук ли?
Нещо ме тревожеше от известно време — шофьорът на камиона. Трябваше досега да се е прибрал вкъщи. Ако са го задържали за разпит, можеше да ги баламосва за известно време с лъжлив адрес, но когато проверят и открият лъжата, ще пуснат глутници ченгета да търсят нещо за камиона и рано или късно някой щеше да си спомни и да посочи апартамента.
— Не, не тук. — Отворих стенния гардероб, извадих един работен комбинезон и го хвърлих към Мартрел. — Облечи го. Искам да се махнем от това място.
Той ме гледаше учудено, докато му казвах това, сетне без въпроси се облече и дръпна ципа. С писалката на Ърни позацапах надписа отзад на комбинезона. Внимателно избърсах всичко за отпечатъци и бутнах Мартрел към вратата. Не исках нашият човек с камиона да загази още повече, ако стигнат до това място и го обследват за отпечатъци.
Тръгнахме към Ривърсайд Драйв и точно когато стигнахме ъгъла, чух писъка на сирена. Една патрулна кола се отправи към блока. Внезапно се закова пред него и две ченгета изскочиха с извадени пистолети.
Още една кола пристигна веднага след първата, а от противоположната страна с вой долетя и трета.
Усетих, че Мартрел се стегна и го хванах за ръката.
— Спокойно. Не бързай, отпусни се.
Когато патрулната кола минаваше покрай нас, аз тъкмо разгъвах вестника, така че за момента той успешно прикри лицата ни. Знаех, че ще оградят всичко наоколо и продължих на юг, към един вход на
