— Добре. Няма да заблуждавам нито теб, нито себе си. Щях да изпратя с писмо оставката ми и да замина c Рондин. За известно време щяхме да сме щастливи, но после нещо щеше да ме човърка отвътре или някой щете да ми се обади, или щях да попадна на нещо — няма значение, к това щеше да разбие всичко.
— Тя няма да приеме това, знаеш го.
— В такъв случай всичко свършва. Ще ме приеме такъв, какъвто съм, или скъсвам. Старият боец твърде дълго е бил вътре нещата. И този калъп му приляга най-добре.
— Съжалявам за теб, Тайгър.
Несъзнателно се усмихнах.
— По-рано и аз се съжалявах, сега така ми харесва повече. Просто всичко е ясно. — Посочих го с пръст. — А и точно ти не си съвсем подходящ да даваш този съвет…
— Аз поне съм сам. Нямам никого, на чиито въпроси да отговарям или да съм отговорен за него. Работя за законна агенция, това ми е приятно и те могат да използват знанията и опита ми.
— Не го усуквай, стари приятелю — отвърнах. — Просто си търсиш извинение. Не искаш нищо повече от това да си с десет години по-млад, твърд и издръжлив, както по-рано. Просто не можеш да се размекнеш и да стоиш настрана от нещата. Следващият път, когато държиш пистолет в ръка и някой ти е на прицел, няма да се сетиш за тази реч, което току-що ми държа.
— Надявам се, че същото важи и за теб.
— Трудно е човек да наруши навиците си…
Стиснахме си ръце с Чарли Корбинет и аз излязох.
Знаех, че ме наблюдава в огледалото и изпитва благородна завист.
На улицата завих на север и закрачих.
Много отговори можех да дам на полковника, но какъв бе истинският?
Трябваше да й кажа и знаех какво ще стане. Представях си погледа и почти чувах думите й. И двамата свършихме своята част от работата и това е достатъчно. Трябваше да се вкопчим във времето, останало за самите нас, преди да стане твърде късно. Рондин подобно на ехо щеше да повтори думите на Чарли, насочвайки ги към мен, и в края на краищата нямаше да имам никакъв отговор. Просто бързо скъсване, и всичко щеше да свърши.
Може би в последна сметка някои имат късмет, а други просто нямат. Тогава бих мразил дори по-силно, с цялата омраза, която отвращението поражда. Щях да търся лесен начин да се измъкна и никога нямаше да го намеря, просто защото съм доста по-добър и малко по-бърз от другите.
Засега.
И един ден ще се видя в задънена улица и всичко ще свърши. Отвращението и омразата ще бъдат пометени за миг и няма да мисля за нищо повече, защото мъртвите не мислят… А може да бъде и по-лошо. Големият удар никога няма да дойде и аз ще трябва да живея без нея, както през всичките тези години от войната насам.
Заслужаваше ли си?
На ъгъла пред мен двама полицаи разговаряха с ръце на гърба. Професионално и малко небрежно те оглеждаха всяко лице, минаващо покрай тях, и регистрираха чертите му, правейки го донякъде несъзнателно. Отсреща на улицата имаше още един полицай и това ме принуди да взема досадно, но разумно решение. Нямаше защо да „дразня лъва“. Дадох 80 цента, купих си билет, намерих място на последния ред и спах през целия филм.
Към 7:30 излязох, огледах се за ченгета и като не забелязах, отново се насочих на север. В едно заведение вечерях набързо, после влязох в метрото и не след дълго стигнах до станцията под централната градска болница.
Свечеряваше се и имаше малко хора. Смесих се с тях и заобиколих сградата. Тя заема цяло каре между четири улици с много входове от всички страни и двойна алея за коли отпред. Улиците бяха задръстени от две страни с паркирани автомобили, тъй като бе време за свиждане.
Отне ми време, но трябваше да го направя. Докато минавах покрай колите, поглеждах във всяка за да съм сигурен, че е празна. Всеки поглед трябваше да е бърз и небрежен, но достатъчно изчерпателен. Също, когато поглеждах към магазините и барчетата, а не трябваше да губя и време. Но как можех да съм сигурен?
По дяволите! Някъде там имаше някой, който наблюдаваше. Не биха пропуснали нищо на този етап. Време бе да се ускори темпото, защото всичко това не можеше повече да продължава. Първият, добрал се до някакъв резултат, щеше да отбележи точка и да поведе в състезанието.
Два пъти обиколих болничния комплекс. Доколкото можах да видя, нямаше нищо не на място, но това нищо не означаваше. Една група от достатъчно на брой хора можеше да е разположена наоколо, да е в постоянно движение и никой да не я забележи.
От западната страна на сградата забелязах синия камион с надпис „В. Р. Санитейшън къмпани“. Очевидно шофьорът току-що бе прибрал боклука, защото беше паркирал, стоеше до колата и пушеше. Аз минах покрай него, казах паролата на групата и той отвърна точно.
Остави ме да взема преднина стотина фута и ме последва. Дочух, че се приближава, и докато ме подминаваше, казах:
— Стой тук. Камионът ми трябва. Дръж мотора запален и се навъртай около кабината.
Нямаше отговор. Той разбра. Видях го да се отправя към един магазин, а аз завих на ъгъла към централния вход на болницата, обмисляйки как да действам. Вътре щеше да има полиция и всеки, който се мотае наоколо, щеше да бъде забелязан. Трябвате да направя всичко естествено и непринудено. Минах по алеята и чух писък на спирачки пред себе си. Нечий висок глас взе да ругае някого, който му се бе изпречил на пътя.
Една кола излезе от улицата със свирещи гуми, зави остро по алеята и закова на място. Слезе някаква жена, заливаща се от смях, но мъжът бе като възел от нерви. Тя щеше да ражда буквално след минути и това, странно защо, й бе забавно, но на мъжа изобщо не му беше до смях.
Усмихнах се леко, насочих се към главния вход, качих се по стълбите и влязох във фоайето. Съвсем не бях сам. Повече от дузина бъдещи бащи седяха с вестници в ръка или нервно крачеха, в зависимост от това колко пъти вече им се е случвало. До асансьора имаше униформен полицай, а друг бе застанал в дъното на коридора до стълбището. Застанах с гръб към тях така, че да мога да наблюдавам, и зачаках.
От време на време слизаше някоя сестра или лекар, съобщаваха име и някой от бащите се отправяше към дъното по стълбите нагоре. Ченгетата не си правеха труд да гледат по белите болнични престилки. Попитах момичето на входа, къде е мъжката тоалетна. Тя се усмихна учтиво, явно свикнала с нервните позиви на бащите, и ми посочи.
Четвърт час. Тогава щеше да се обади Соня. Измих ръцете си няколко пъти преди един от интернистите да влезе. Свалих го с един силен удар в челюстта, който щеше да го държи мълчалив поне половин час, взех му дрехите, навлякох ги и го оставих заключен в една кабинка. Носеше картонче с името си. Ако ви се наложи някога да влезете в охранявана зона, трябва ви точно това. Убедително е психологически, а и с един стетоскоп на врата можете да направите почти всичко в една болница при достатъчно бързо действие.
Минах покрай охраната, отидох с асансьора на петия етаж, завих надясно по коридора, следейки бързо номерата на вратите. 11:30 часа. Ако Соня е успяла да се свърже, сега би трябвало да говори.
Полицаят в края на коридора, застанал пред последната врата, замислено ме огледа, та се наложи да вляза в първата стая, покрай която минавах. Един дребен стар човек ме погледна, усмихна се, когато разгледах болничния му картон, после притвори очи.
Така влизах в четири стаи без някой да ми обърне особено внимание. Две санитарки минаха, разговаряйки високо, и момче с машина за чистене на пода се зададе от другия край на коридора, тикайки я пред себе си.
Когато стигнах до вратата, която ми бе нужна, изпреварих ченгето, и преди да ме пита каквото и да
