— Не, никога, не истински. Казах ти, че бяхме приятели.
— И само толкова?
Тя сведе очи към свитите в скута й ръце.
— Загубих баща ми страшно отдавна. Струва ми се, че Гейбън… просто ми беше като баща.
— Това е трудно за обясняване — отбелязах. — И неубедително.
Тя вдигна очи и кимна.
— Да. Но той трябва да научи. Винаги съм знаела, какви чувства има. Трябва да му се каже. Затова и дойдох при него. Ще има нужда от мен известно време, после ще се оправи.
Вдигнах чашата си, допих я, оставих я и седнах до нея. Навън дъждът, гонен от вятъра, яростно биеше по стъклата и една гръмотевица изтрещя като топовен изстрел в далечината. Ярка светкавица озари земята, хвърляйки светли отблясъци и в стаята. С вик Па уплаха тя се притисна в мен и зарови лице в рамото ми.
— Спокойно. Това е само буря. — Нежно я прегърнах и повдигнах брадичката й. В очите й можах да съзра едно малко момиченце. Точно като изплашено момиченце тя се притискаше в мен при всеки; гръмотевичен гръм. И всеки път — все по — силно. Аз започнах да чувствам топлината и свежестта й до тялото си. Всичко наоколо се разпадна, когато устните ни се сляха. От дълго потисканата в нея страст те потръпваха — меки, сочни, уханно влажни в жаждата си да бъдат задоволени.
Тя взе ръцете ми и ги притисна до красивото си тяло, от което през тънката материя се излъчваше топлина. Под пръстите ми кожата й бе копринено гладка. Тялото й — по младежки стегнато и гъвкаво, потръпваше в нервните импулси на очакване.
И тогава ние докарахме бурята вътре в стаята — наша собствена буря, див полет в лудия свят на напълно необузданата страст. Вече не чувахме шумовете на света, вятърът и дъждът по стъклата притихнаха и се сляха с ударите, които отекваха в ушите ми.
Времето и мястото изчезнаха, не помнехме нищо безкрайно дълго време, докато накрая легнахме един до друг изтощени и светът отново се появи. Отвън синьобяла светлина раздра небето, изпука и се чу съскащ звук. Сетне — моментното затишие, последващо паднал наблизо гръм, преди да изтрещи. Двете лампи в стаята ярко светнаха и изгаснаха.
Соня се сви в ръцете ми, докато я успокоявах, и ме сграбчи. Изправих се и се освободих от пръстите й.
— Падна отвън. Стой тук. Най-добре да проверя.
— Необходимо ли е? — гласът й бе уплашен.
— Може да стане пожар. Не можем да рискуваме.
Облякох се, метнах си мушамата и излязох от предната врата. Изтичах до мястото, където видяхме светкавицата, като търсех признаци на пушек или пламък. Нищо не открих, но видях прясно бяло петно на един висок бор близо до къщата — кората бе обелена и овъглена от силната горещина. Тихо изругах мълниите, които се сипеха от небето всяка секунда.
А не трябваше. Една от светкавиците ми отърва кожата, защото на светлината й долових движение зад един храст и се хвърлих на земята едновременно с трясъка на изстрел, който се сля с гърма, и куршумът се заби в къщата зад мен. Смъкнах мушамата, която блестеше от дъжда, с претъркаляне на земята, скочих на крака и се втурнах вдясно от храстите, пресмятайки, че и другият също ще си смени позицията, за да е сигурен, че ще улучи, и изчаках, докато блесна следващата мълния.
Видях го, преди той да ме види, и с голям скок го спипах и стиснах с ръце, като изхвърлих и пистолета му в тъмнината. Понечи да извика, но викът замря в гърлото му, когато рязко го вдигнах от земята и го прехвърлих зад гърба си. Този трябваше да го накарам да говори, по какъв начин, нямаше значение. Ударих го в земята и се ухилих на страха, изписан в очите му. Повдигнах го, притиснах го в хватка, която можеше да му счупи гърба, ако исках, и точно когато го притиснах здраво, отново блесна светкавица и аз видях другия съвсем ясно в ослепителната светлина. Стоеше на 30 фута. В ръката му се виждаше пистолет с пръст на спусъка.
Инстинктивно се сниших, когато пистолетът светна и почувствах, че нещо се удари в човека, който държех пред себе си като предпазен щит. Той издаде тих, задавен стон и се отпусна тежко, преди да го пусна. Не останах там. Хвърлих се встрани, напипвайки храстите, и чаках нова светкавица, за да открия човека.
Но е присъщата непоследователност на природните стихии светкавица не последва. Усетих чакъл под краката си, застанах, за да привикнат поне малко очите ми с тъмнината и тогава чух шум от потегляща кола. Нямаше никакъв смисъл да го преследвам. Имаше голяма преднина. Просто трябваше да се махаме оттук.
Мъртвият лежеше на място и аз бързо проверих дрехите му. Не беше достатъчно светло, за да открия някакви следи, но намерих шепа банкноти и монети в джоба, връзка ключове, цигари и портфейл във вътрешния джоб на сакото. Взех го, оставих другото, влязох в къщата, щракнах една забравена на барчето масивна запалка и отворих портфейла.
Имаше служебна карта на гранична митница, идентифицираща притежателя като Хенри Бакмън. Там бе и значката му. Сега вече добре се подредих. С едно мъртво ченге всичките ми усилия отиват напразно.
Затворих портфейла и го хвърлих на фотьойла. Все пак имаше две възможности. Ако човекът с пистолета е също от специалните служби и е улучил колегата си случайно, целейки се в мен, ще стане много лошо. Но ако двамата са от различни места и другият не е от специалните служби, а от руската група, около врата ми са затяга примка.
Соня, все още свита на дивана, се обади:
— Тайгър… какво беше това?
— Нищо.
— Чух шум.
— Забрави! Навличай си дрехите. Трябва бързо да изчезваме.
Нищо не каза. Видях я да се движи в тъмнината.
Докато тя пипнешком излезе от тъмната стая, аз стигнах телефона и набрах Уоли Гибънс в града. Той вдигна на второто позвъняване, гласът му беше потресен. Казах:
— Някой подслушва ли?
— Не… Отидоха си.
— Какво се е случило?
— Проклет да си! В капан съм!
— Просто ми кажи какво стана.
— Двама от митническите власти дойдоха тук. Искаха да знаят за „Мейтланд“. Нищо не ми казаха. Само задаваха въпроси.
— Познаваш ли ги?
— Да, попадал съм на тях и по-рано. Завариха Рондин тук и когато единият проверяваше чантата й, намери квитанциите от електрическата и телефонната компании от някакво място в Кънектикът.
— Добре, добре, и какво направиха?
— Нищо. Само задаваха въпроси. Нищо не споменаха.
— Рондин все още там ли е?
— Да. Те казаха да останем тук. Сутринта ще дойдат и други.
— Утре ще се видим.
— Остави ме на мира!
Скръцнах със зъби и затворих. Соня дойде, носеше куфар, аз и казах да го остави. Хванах я за ръка и я изведох от къщата. Тя изчака, после се качихме в колета и се спуснахме по тъмен заден път, който се извиваше до бариерата. Едва сега ме запита отново какво става. Отвърнах:
— Открили са ни. Сетили са се за Уоли Гибънс и че може да отида при него, и са чакали там. Видели са ме да излизам и са ме проследили дотук.
— Но… Как не си ги видял?
— Как да ги видя в тази буря? Може и да са карали със загасени фарове. Но сгрешиха, като изчакаха толкова много, преди да нападнат. Този от митническите власти е стигнал тук пръв, видял ме е отвън, помислил е че съм го забелязал и ще реагирам. Опита се да стреля, не улучи и при схватката другият
