труд да си вземам довиждане с портиера.
Можеше да ми струва още пари.
В 5:10 часа взех колата, която Нюарк Кънтрол бе пратил за мен, завих на север по Уест Сайд Хайуей и минах по Джордж Вашингтон Бридж към Джърси. Завих надясно при Полисейра Паркуей, отклоних се при кръстовището, и след 15 минути намерих адреса, който беше подготвен. Паркирах, уверих се, че входът е чист и зачаках.
Беше почти тъмно, когато чух друга кола да спира, някой превъртя ключ в бравата на вратата от другата страна на стаята, в която бях аз.
Чуваха се четири гласа. Единият разпознах, че е на Чарли Корбинет, другия на Хал Рандолф, който заядливо коментираше организацията на срещата. Когато те седнаха на масата, натиснах ключа, който беше на една кутия до мен, видях да светва червена лампа и казах по вътрешната уредба:
— Оставете пистолетите си до стената, джентълмени.
Чарли се изхили, но все пак два пистолета се плъзнаха по пода. Лампата все още светеше.
— Има още един. Оставете го.
Шепнешком си размениха нещо и още един пистолет последва другите. После лампата угасна.
Отворих един плъзгащ се плот в стената и седнах, като ги гледах през металната решетка, която ни отделяше.
Гледаха напрегнато и объркано, и Чарли каза:
— Под масата има детектор за метал, Хал.
Рандолф не му отговори. Очите му се впиха в моите и той каза:
— Дявол да те вземе, Мен, достатъчно. Стана както ти искаше.
— Все още не, приятел. Хайде да поговорим.
— Знаеш ли за какви неща си обвинен?
— За много. Ако не ти предам каквото трябва.
— Това е груба намеса в…
— Не сте успели да накарате Мартрел да говори, нали?
Рандолф и другите двама се спогледаха. Не бях ги виждал преди, но, както и останалите, бяха от установения тип. И двамата — към 35 годишни, с остри очи и е нещо в поведението, което ги поставяше над средното ниво.
— Кои са приятелите ти?
Преди Рандолф да може да отговори, Чарли каза:
— Засега ги наричай Смит и Джоунс. Те са от Вашингтон.
Единият, когото нарекоха Смит, се обади:
— Не са му нужни подробности.
Сега гласът на полковника просто режеше.
— Не го подценявайте! Той вече е сглобил картинката.
Хал Рандолф се размърда в стола си.
— Държим годеницата ти, Мен. Тя също престъпи границата…
— Просто се опитайте да я пазите — казах. — Кога?
— Няма да има пазарлъци — твърдо заяви той. — Така или иначе, ще се доберем до теб.
— А истинската картина на фактите по случая да върви по дяволите, така ли?
— А каква е истинската картина, Тайгър? — попита спокойно той.
— Трябва да накараме Гейбън Мартрел да говори.
— Така ли?
От начина, по който го каза, ме обля студена пот. Каза го съвсем просто и наистина си го мислеше… Знаеше, че ме е стреснал и добави.
— Да кажем, че ти съобщя нещо — например ние знаем, какво знае Мартрел, и искаме само потвърждение.
— Глупости.
Джоунс небрежно махна с ръка:
— Тогава нека ти кажа. След няколко дни ще пуснем Гейбън Мартрел.
Аз се втренчих в него:
— След два опита да посегнат на живота му?!
— Защо не? След като го освободим, ще приемат, че ни е изпял всичко.
— Все още нямате нищо, свързано с плана „Белтов“ или OONA-3 — отвърнах.
— Какво те кара да мислиш така? С твоя опит мисля, че трябва да си разбрал — нашата организация е много ефикасна. Ние имаме хора в тяхната администрация, точно както и те имат свои хора тук…
— Изпращате го на смърт, приятел.
— Ние не мислим така.
— По дяволите, не мислите — усмихнах се. — А от мен какво искате?
Хал Рандолф се облегна напред, устните му бяха здраво стиснати.
— Четирима мъртви и ти си замесен…
— Знаеш резултата от състезанието, шефе. Полковникът те е уведомил.
— Работата е в това, че ти си се набъркал и си раздвижил неща, които са вече необратимо извън контрол. Ти правиш нещо, което ние искаме.
Кимнах, като все още се усмихвах:
— Разкажи ми пак за ефективността на вашата организация.
— Сега ще я видиш, когато хвърлим годеницата ти в затвора.
И аз мога да играя на инсинуации. Отвърнах:
— Всъщност искате Спаад Хело, нали?
Отново мълчаливо разменени погледи. Само Чарли Корбинет се усмихна леко.
— Какво знаеш, Мен? — попита Рандолф.
— Той е в страната — отвърнах.
— Това го знаем. Вкарал е ключови хора със себе си. Убийци. Искаме да унищожим това ядро и хората му.
— И мислите, че имам нещо, което ще ви доведе до тях. Искате мозъка ми, за да го вкарате в компютрите, докато получите отговор…
Рандолф и Другите не отговориха.
— Ако имаше време, щях да ви оставя сами да си трошите главите. Може да ми коства живота, но не бих се поколебал. С всичките си хора и техника може и да успеете да научите нещо, но, както казах, просто няма достатъчно време.
Най-накрая стиснатите устни на Рандолф се отпуснаха, но в заплашителна усмивка.
— Твоята хубавица ще има. Много време. Може би десетина години, и всичките — зад решетките…
Притискаше ме и аз го знаех, но в главата ми не идваше нищо като отговор. Докато се напрягах да изровя нещо от паметта си, ги изгледах поред. Сетих се само едно име, което Върджил Адамс ми спомена още първия ден, но аз го подминах. Казах:
— Пуснете Рондин и може би ще съм добър да ви „светна“ плана „Валчек“…
Улучих право в целта. Но не очаквах чак такава ярост да залепи устните на Рандолф и да изкриви като маска лицето му. Същата бе моментната реакция и на другите двама — очите им станаха твърди като диамант, а всеки мускул по телата им се стегна. Само полковникът запази обичайния си израз, но дори и при неговото самообладание аз можех да прочета знаците по лицето му.
„Този път отиде твърде далеч, Тайгър, момчето ми. Може да си изпатиш заради това. Ти им хвърли бомба!“
Но вече го бях казал, и продължих:
— Оставете Рондин! Искам да я пуснете тази вечер. И тогава може би ще поговорим пак. — Затръшнах капака, отдалечих се, докато те си вземат пистолетите, излязох на алеята и отидох при колата си. Петнадесет минути щяха да изминат, преди скритата ключалка с часовник на вратата, през която те бяха влезли, да се отвори, освен ако не желаеха да си счупят раменете, докато се мъчат да я разбият.
Но полковникът щеше да им обясни. Заедно бяхме използвали такова нещо преди години.
