ОСМА ГЛАВА
Под припадащия мрак бе заваляло и градът блестеше. Колите правеха безкраен поток от цветове по улиците, а пешеходците се движеха плътно до сградите или с бързи стъпки се отправяха към входовете на метрото. Оставих колата в един гараж, откъдето щяха да я приберат, и отидох в апартамента на Уоли Гибънс. Той едва не затръшна вратата в лицето ми, но аз я блъснах, влязох и заключих след себе си.
— Тайгър…
— Зная, приятел. Ясен си ми. Вземам си дрехите и изчезвам. Само ми светни къде крият Рондин!
— IATS я държи в Карбой Билдинг. И теб ще те приберат, ако се появиш наоколо. Всяко ченге в града души за теб, а аз не си търся още проблеми, така че се изпарявай, мой добър приятелю, който само беди ми носи. Изчезни от живота ми, докато въздухът се прочисти.
— О’кей, спокойно. Дейв Севърн получи ли „разказ“ от теб?
— Разбира се, а също и много неприятности, защото не пожелал да разкрие източника си на информация. Имаше късмет, че историята му можа да излезе толкова бързо в пресата. А аз ще си пиша колоната в моя вестник за клюки от Бродуей. Там поне засега всички са живи. А покрай теб всички ги убиват!
— Я стига! — отрязах го. — Свърза ли се със специалния отдел за наркотици?
— Казаха, че ще проверят и ще ми се обадят. Не им харесва идеята някой да си пъха носа в техните работи.
Извадих от чантата си мушамата дъждобран, намерих и резервните патрони за „звяра“ и ги пуснах в джоба си.
— Куфара ще оставя тук.
— Добре — кисело отвърна той я аз си тръгнах.
Долу се обадих на Нюарк Кънтрол и попитах Адамс за плана „Валчек“. Засега нямаше сведения, освен едно обаждане от Лондон, в което бяха придали на плана голямо значение. Казах, че ще му се обадя по- късно и затворих.
Стигнах до Карбой Билдинг преди Рандолф и приятелите му. Някъде но пътя бяха оставили Чарли. Шофьорът превключи на надпис „заето“ за да не ни спират. Знаеше си работата. Когато Рондин излезе от сградата, аз щях да остана прикрит, докато той й даде знак да се качи.
Ако руснаците бяха пуснали опашка след Рондин, щяха да имат и други хора наоколо. Знаят какво искат и как да го получат, а тя сега бе толкова ключова фигура, колкото и аз. Чудех се дали ще ударят направо или първо ще опитат отвличане. Така щеше да стане много по-лошо. Сега, след като ме изпуснаха, имаше само един начин да се доберат отново до мен.
Измина повече от час, докато я освободят. Двадесет минути преди това видях Албърт Катър с още един да излизат и заемат позиция, а един седан се плъзна по улицата, готов да следи. Докато Катър не им даде незабележим знак е ръка, не бях сигурен кои са. Усмихнах се, излязох от сянката и се върнах обратно в колата. Шофьорът също се нахили до уши. Много си падаше по емоциите и ми се налагаше да го укротявам.
Точно в уречения час я видях да излиза, дадох знак на шофьора и се свих в колата. Колата се озова там, преди още Рондин да стигне бордюра. Вратата се отвори просто като на всяко такси, което взема пътници в дъжда, и в мига, в който Рондин ме зърна, аз я дръпнах вътре, затръшвах вратата и колата потегли рязко с острия звук на превъртащи гуми.
Сякаш всичко стана едновременно. Една друга кола имаше същата идея и диагонално пресече улицата от мястото, където бе паркирана, и се опита да се вреже в нашата кола отзад.
За миг съзрях шофьора с физиономия на копой и едно мазно, жестоко лице отзад, преди моят шофьор да ни измъкне. Седанът от другата страна на улицата видя какво става, опита се да попречи и на двете коли. Не успя, но все пак забави преследвачите, така че ние изминахме половин пряка. Другата кола се освободи, като се завъртя странично, и бързо ни последва. На светофара мина направо на червено.
За миг допуснах, че е случайно, докато на уличните светлини разпознах светналото от удоволствие лице на полковник Корбинет. Колата му внезапно се появи от втората пресечка по-долу, препречи пътя на тези зад нас и ги притисна до бордюра. Преди още колата им да спре напълно, шофьорът и пътникът изскочиха и побягнаха, а навсякъде наоколо вече виеха клаксони.
Прибрах револвера в кобура и двамата с Рондин седнахме спокойно. Шофьорът ни си бе загубил шапката и по врата му се стичаше пот. За първи път не можа и да продума. Зяпаше ме непрекъснато във визьора и тънеше в недоумение, дали прескартата, която му показах, е истинска, или не.
Когато можа да проговори, Рондин каза:
— За какво беше всичко това?
— Ти имаше двойна „опашка“, сладурано. А ти стигаше и само една…
Хм, тя запази хладнокръвие. Рондин, с цялата тази нейна непокътната британска студенина остава невъзмутима и при най-голяма опасност.
— Съжалявам, че те хванаха. Нищо не можех да направя.
Тя се усмихна и докосна ръката ми.
— Не беше толкова страшно, както това, което почти се случи на теб.
— Кой ти каза?
— ТЕ ми казаха там.
— Така ли?
— Бях толкова уплашена за теб, че вече не се страхувах за себе си.
Кимнах и прокарах пръст по врата й.
— Когато видя Мартрел…
— Той… Ами, той се разтрепери. Промени се. Грабна снимката, целуна я, мушна я под завивките. Казах му, че тя е добре и той като че ли схвана, а после се уплаши. Настояваше да говори с нея или да я види.
— В стаята му има ли телефон?
— Да, видях, че има.
— Може би ще го уредим. Как се стига до мястото, където остави момичето?
Тя ми го описа точно и стегнато и аз го запомних. Районът като цяло ми е познат и нямаше да е трудно да стигна дотам. Казах на шофьора да ни остави на няколко преки от апартамента на Уоли Гибънс, мушнах му още 10 долара за късмет, хванах Рондин за ръка и я поведох по улицата към блока на Уоли.
Приятелят ми почти се задави, когато я видя на вратата, а направо побеля, когато и аз цъфнах зад нея. Вече му идваше прекалено много и си му личеше. Почти уморено се примоли:
— Хайде, Тайгър, остави ме на мира.
— Помня, едно време беше репортер, Уоли…
— Да, тогава бях по-млад и сърцето ми издържаше. Сега съм много стар за такива работи. За теб може да е игра и затова да ти плащат, но аз си имам моята работа, която обичам, а преди да почнеш да се въртиш край мен, обичах и живота. Вече ме е страх да отворя вратата. Сега какво има?
— Известно време я пази тук!
— По дяволите! — измърмори той и се отпусна в един фотьойл.
— Тя е „мишена“, Уоли. Под прицел. Ясно ти е.
Той отвори очи, погледна първо мен, после нея. Знаеше какво имам предвид.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— А ти?
— Мога да се грижа за себе си.
— А за мен кой ще се погрижи?
— Винаги можеш да се окажеш в списъците на Мартин Грейди.
— Не и когато ще съм мъртъв — тъжно сви рамене Уоли и вдигна ръце. — Добре, и този път. Но само този път, запомни. След тази нощ не ме закачай. Намеря някой друг!
— Благодаря ти, Уоли.
