Май не бе толкова нещастен, колкото изглеждаше. Поне щеше има нещо красиво за гледане, когато си тръгна. Вдигнах телефона, обадих се на „Коли под наем“ и поръчах да ми изпратят една. Докато чакахме, накратко разказах на Уоли за последните събития и че ТЕ са готови да пуснат Мартрел.
— Мислиш ли, че блъфират?
— Вероятно. Ще го държат покрит, докато могат, но не смятам, че ще успеят. Убийците винаги намират начин и не ги интересува, кой им застава на пътя. Ще „покрият“ цялата болница и тъй като медиите са набелязали Гейбън за новина, няма начин да се придвижи незабелязано.
— Нашите хора могат да останат с него.
— Ами Далас?
Помисли за момент и вдигна глава:
— Какво си намислил?
— Ако го освободят, може би ще мога да уредя момичето му да го убеди, че за него е по-добре да остане под охрана. Достатъчно важна личност е, за да го изиска, ако пожелае.
От фирмата за коли бяха казали десет минути и времето изтичаше. Казах, че ще ги видя пак, отидох долу и изчаках във входа, докато един човек в бял работен комбинезон влезе с името на фирмата, изписано на гърба му. Взех пътния му лист, подписах го и му платих, плюс петарка отгоре за такси обратно до гаража.
През целия път до бариерата за Кънектикът аз премислях нещата, като търсех двата края на плетеницата. Отначало винаги сякаш всичко е ясно, но вече бях сигурен, че нищо не е наред. Започваш с предстояща женитба и вместо това свършваш с убийство. Цялата работа бе дяволски объркана още от първия ден. Клемънт Флетчър все се връщаше в мислите ми.
На бариерата завих с колата, прекосих един жилищен квартал и се насочих към Саунд. Дъждът се засилваше, барабанеше по колата и сякаш се стелеше на вълни пред фаровете. Рондин ми бе описала добре мястото и лесно се оправих. Стигнах до голямото, оградено с метална ограда дърво от описанието, свих вляво и сред редицата дървета открих отбивката между бетонните стълбове. Там се отправих нагоре по път от чакъл. През храстите и високите дъбове мярнах светлина в къщата и спрях пред вратата, вдигнах пазещата ме от дъжда яка и изскочих. На позвъняването ми не отговориха веднага. Извиках:
— Тайгър Мен е, Соня, отвори!
Вратата се открехна леко, без да се маха веригата. Отвори, едва когато се убеди напълно, че съм аз.
— Цяла вечност мина, откакто съм тук. Радвам се да те видя!
Затворих вратата, заключих и изтръсках шапката си от дъжда.
— Някой идвал ли е?
— Само тези, дето включиха електричеството и телефона — тя ми посочи вътре. — Влез, моля те. Вътре е по-топло. Ще се изсушиш. Дай да ти взема шлифера.
Подадох й го заедно с шапката и отидох до барчето да си приготвя питие. Тя ме изчака да отпия половината и запита:
— Имаш ли сведения… от Гейбън?
— Още е в болницата, но ще го изведат оттам.
Тя се свъси огорчено.
— Но…
— Той не може да се движи свободно. Ще опитаме да се свържем по телефона с него. Искам да му кажеш, че си в сигурни ръце. Той трябва да остане под охрана, докато разкрие всичко пред нашите хора.
— Може би, ако отида там…
— Веднъж вече се опитаха да те хванат. Искаш наведнъж да им паднете и двамата ли? Ако се доберат до теб, Мартрел никога няма да проговори. Не става, кукло. Ще се обадим от градски уличен телефон. Може да ни свържат, но разговорът ще се подслушва. Ако се свържеш, кажи му че си в безопасност, а той да стои под охрана. Бъди кратка, за да не успеят да проследят разговора. Ще засекат района на обаждането, но нямат време да ни блокират, така че не се притеснявам.
— А ако… не ме свържат с него?
— Кажи коя си. Ще те свържат.
— Както кажеш.
— Облечи си палтото.
Излязохме и се отдалечихме, намерихме телефон пред една затворена бензиностанция. Взех от „справки“ номера на болницата. Дадох на Соня шепа монети и номера, пуснах я в телефонната кабина и застанах отвън, наблюдавайки пътя, докато тя се обаждаше.
Виждах я през стъклената врата. Тя се обърна, направи един жест на отчаяние, опита се да настоява, но после затвори. Излезе от кабината с прехапани устни.
— Свързаха ме с някакъв мъж. Опита се да ме отклони. Каза, че Гейбън спи и не може да го безпокои, и да се обадя по-късно.
— Искали са да спечелят време, за да засекат мястото на обаждането. Дявол да ги вземе!
— Може би по-късно, можем…
— Не. Ще сложат подслушватели навсякъде — набутах я в колата да не стои на проливния дъжд. — Ще се обадим сутринта от друго място. Ще сменяме местата, но накрая те ще ни открият.
— Той в безопасност ли е?
— Засега.
Оставих колата на същото място и я последвах в къщата. Дъждът бе намокрил дрехите ми и бях мокър до кости. Тя също. Пламъците на газовата камина заподскачаха по изкуствените пънове, приятно затоплиха лицето ми и аз си свалих сакото, ризата и вратовръзката. Соня одобрително ме погледна и каза:
— Може ли?
Кимнах, оставайки с ръце, протегнати към огъня. Чух как зад гърба ми тя излезе от стаята.
Когато се върна, беше облякла чисто бяла, полупрозрачна роба, която очертаваше извивките на тялото й, и като застана с ръце на кръста, доволна от одобрителния поглед, който и хвърлих, каза:
— Позната ли ти е?
— На Рондин ли е?
— Да. Надявам се… че съм хубава… като нея.
— Така е. — Не лъжех. Нейната хубост беше различна, малко по-първична, но във всяко движение имаше огнено предизвикателство. Въпреки че с времето тялото й бе позагубило мускулестия изглед на спортистка, походката оставаше гъвкава и виждах как очертанията на бедрата й излъчват жизненост.
Под бялата роба прозираше тъмното очертание на крайно оскъдно бельо, което имаше възбуждащ, екзотичен ефект; силно изрязан сутиен, който едва скриваше върховете на гърдите и оставаше много, много място за розовата кожа. Гледка, от която ушите ми забучаха. Опитах да се обърна настрани, но продължавах да я гледам с крайчеца на окото, докато тя се настаняваше на дивана.
Усмихна ми се със съблазнителни червени устни, бузите й горяха. Пръстите й приповдигнаха гънките на ефирната роба и тя ги разстла нашироко около себе си.
— Преди много време нямаше такива неща. В Русия не се считаше за редно.
— Твърде капиталистически? Разложение на морала?
— Не се считаше за редно да показваш… такива чувства. Тайно можех да обличам такива неща. Но никога пред мъж!
— Дрехата изглежда хубава на теб.
Тя възкликна от удоволствие и се изви щастлива, така че красивото й бедро се показа от цепката на робата.
— Ще седнеш ли до мен?
— Трябва ли? Предполага се, че те пазя, момиче.
— Моля те — леки бръчки се появиха в ъгълчетата на очите й.
— Ти си принадлежала на Мартрел.
