случайно го уцели. Загина от куршум на свой.
— Сега какво ще стане?
— Всичко е заради теб, мен и Мартрел. Непрекъснато ни следят. Хайката става вече жестока. Сега не трябва да оставяме никакви следи. Ще те скрия някъде на сигурно място.
— Но Гейбън… Те ще опитат да го убият!? — гласът прозвуча остро и уплашено.
— Можеш да се обзаложиш…
— Тайгър… Моля те… Не допускай да го наранят. Моля, те, тигре мой!
— Ще направя каквото мога. Точно сега го охраняват.
— Това достатъчно ли е?
— Не. Скоро ще го освободят. Повече не могат да го задържат.
Тя леко докосна ръката ми, пръстите й умоляваха.
— Ще направиш нещо, нали?
— Нещо? Да!
Над нас небето внезапно се разведри, както внезапно отминават бурите, и се появи блед рубинен отблясък от изгрева, за да сгрее нощта.
— Зазорява се — казах аз.
— Това е като знамение. Денят ще бъде прекрасен!
— Надявам се, че си права.
По пътя спряхме да хапнем, а денят идваше бавно. Заведението бе малко, с открита телефонна кабина на стената. Когато свършихме със сандвичите, аз й дадох няколко монети и казах:
— Хайде пак да се обадим в болницата.
Отидох с нея, тя набра номера и поиска Гейбън Мартрел. Държеше слушалката далеч от ухото си, така че чувах грубия мъжки глас, които я попита по какъв въпрос, каза името й на някой друг и се чуха поредица прищраквания, докато прехвърлят разговора в стаята му. Тя направи, както й бях казал, предаде съобщението бързо. Прекъсваше въпросите, които той й задаваше на руски. Дадох й знак да свършва. Тя каза, че пак ще се обади с повече информация и затвори, точно когато той говореше нещо.
— Какво каза?
— Беше много развълнуван. Дори не можеше да говори на английски.
— Обяснимо е.
— Ще направи, както му казах. Много се страхува заради мен.
— Да се махаме от тук.
Платих сметката, качихме се в колата и потеглихме. На четвърт миля нататък по шосето се разминахме с патрулна кола с включена сирена.
— Не губят време — отбелязах.
— Страх ме е…
Посегнах, пуснах радиото и намерих местна станция. Беше точно времето за новините и току-що бяха започнали. Най-важната новина бе, че е намерено тяло в околността на Бъртън Селуик. Нищо повече. По- късно се очаквали подробности. Открили моите отпечатъци. А тези на Соня бяха навсякъде в къщата.
Завихме в жилищния квартал и се насочихме към Ню Йорк по по-тежкия път с натоварено сутрешно движение. Като стигнахме в града, се насочихме към центъра по Уест Сайд Хайуей до едно място, което Мартин Грейди държеше в готовност. Аз паркирах пред сградата.
Някога е било гараж, после станало склад, преди Грейди да го вземе. Понякога го ползвахме — при необходимост да се скрием от света, а също държахме и екипировка. Имаше отвор за измъкване и през покрива, задната стая бе обзаведена с легло и достатъчно провизии, за да осигури доста приличен подслон.
Въведох Соня през страничната врата, заключих и й показах обстановката. Не беше луксозно, но трябвате да се задоволи с това. Докато тя разглеждаше, аз се обадих на Нюарк Кънтрол и свързах с Андерсън, вместо с Адамс. Каза ми да се видя с Ърни Бентли, по възможност незабавно. Беше получил снимка на Спаад Хело по факса от Европа и искаше да я видя. Нищо ново с плана „Валчек“, освен това, че работата става напечена. Мартин Грейди бил разпитван в друга комисия на щатския Конгрес, а моята снимка с описанието ми са разпространени из цялата страна.
— Чудесно! Какво друго ново?
— Мислим, че направиха нов опит за убийство на Мартрел…
— Мислите?
— Грейди изпрати друга група да следи болницата. Един от тях беше в стаята за пощата, сортирал писма, събирал адресите на изпращалите поща за Мартрел и забелязал един плик, който му се сторил подозрителен. Помислил, че е номер, както онзи, дето Килм Роузър използва да отрови оня свидетел в Мадрид… Номерът с отровния ръб, който порязва, когато го отваряш. Човекът предал плика на Ърни.
— Ще разбера, когато го видя.
— Ако не успеят и този път, скоро ще приключат.
Той затвори, а аз стоях, премисляйки чутото. Соня видя лицето ми.
— Сега вече става по-лошо?
— Отново са се опитали да ликвидират Мартрел.
Тя шумно си пое въздух.
— Той не може да остане там!
— Засега никой не знае за този опит, освен нас. Няма да засилят охраната му.
— Отведи го оттам, моля те!
— Единственият начин е да го отвлечем.
— По какъвто и да е начин, Тайгър, отведи го!
— По-добре би било, ако можех да го убедя да сътрудничи. Можем и да уредим нещата. — Погледнах я.
— Той ще ме послуша — отвърна тя разбиращо.
Обадихме се на около миля разстояние от мястото, свързаха ни с подслушвателната апаратура и тогава стигнахме до Мартрел. Стъписахме ги, когато тя му заговори бързо на руски. Ако бяха пропуснали да си осигурят преводач, щяхме да успеем. Когато тя затвори, аз бързо я заведох до колата. Очите й блестяха от възбуда.
— Ще направи, каквото е необходимо. Много се зарадва, но явно не разбира в каква опасност е.
— Ще говори ли пред нашите хора?
Тя кимна енергично.
— Заедно с мен. Казва, че когато може да вземе ръката ми в своята, ще говори. Иска аз да съм с него.
— О’кей, малката, ще бъдеш част от това ШОУ.
Оставих я при склада, след като уточнихме сигнала за почукване на вратата. За да съм сигурен, че ентусиазмът й няма да надделее и я подтикне за нов опит да се обади на Мартрел, изключих телефона от един скрит контакт. По-добре бе въобще да не рискувам. Може би за нея той наистина е с образа на баща… Може би тя отговаря на страстни импулси, когато този образ й се яви, но аз видях блясък очите й след разговора по телефона и знаех, че изпитва към Гейбън Мартрел нещо много повече, отколкото ми казва. Или може би съзнава самата тя…
Целунах я леко, преди да тръгна, намигнах й и затворих вратата. Върнах колата чрез обаждане по телефона, че съм я оставил на един паркинг, и се отправих към лабораторията на Ърни Бентли.
Умореното му лице показваше, че не е спал цялата нощ. Бутна един стол към мен и започна да търси нещо на бюрото си.
— Или трябва да ми дадат повече помощници, или вие трябва да забавите малко темпото.
— Да, но тук поне не стрелят по теб.
— Да, но все пак не мога да си отида у дома, при жена ми.
— Казвал си ми, че вече не ти и трябва… — подхвърлих.
— Само понякога, но ако стане, не искам да съм тук по 24 часа и да ме разкъсват от работа.
— Ами, защо тя не се премести при теб?
— Тя мисли, че се занимавам с някакви прости експерименти. Само това остава, да разбере и за
