работата ми…
Той се изправи с една снимка в ръка и ми я подаде през бюрото.
— Спаад Хело. Изпратили са я от архивни военни картотеки, леко е увеличена. Пратили са я по факс и от това не е станала по-ясна. Прибави 20 години към възрастта му, също и следите от времето и ще добиеш представа как изглежда днес.
— Правена ли е компютърна обработка?
— Два пъти. — Той ми подаде две снимки.
— Ето тази. — Посочих едната, напомняща ми повече едно лице, което бях виждал два пъти. Веднъж на задната седалка на таксито, и втори път с пистолет, проблясващ в ръката му, в двора на Бъртън Селуик.
— Категоричен си?
— Абсолютно! — потвърдих. — По-добре уведоми Грейди. Той ще иска това за досиетата. Може да използва някои добри обществени връзки в момента. — Хвърлих му обратно снимката. — Какво ще кажеш за писмото, изпратено на Мартрел?
— Още един удар. Хитър номер, истинско бижу. Изненадан съм, че не го правят по-често. Има четири различни порязващи ръба, така че да се нараниш, като отваряш плика или на самото писмо. Използвана е отрова с втори дестилат от формулата Мондър. Причинява смърт за 30 секунди, действа светкавично и веднъж попаднала в теб — няма спасение. Много малко са посветените в тези опити на Мондър, така че се сещам с какви хора си имаш работа…
— Ще си взема пистолет да се пазя…
— Ти и досега си носеше пистолетчето. — Ърни се ухили до уши. — Дето гърми като топ. — Подаде ми още три малки снимки.
— Ето снимки на Спаад Хело, ако ти трябват за разпознаване.
— Благодаря. — мушнах ги в джоба си.
— Знаеш историята му, нали?
Кимнах.
— Е, все пак проучих досието му, за твое улеснение. С една дума — този е абсолютен тип! Жестока работа! Прилича на теб, но по свой начин. Прави и невъзможното, за да изпълни поставена задача. Получава само свръхважни поръчения. Сигурни сме, че е замесен на високо ниво в някои от сериозните сривове в световната политика през последните години и въпреки че никой в действителност не го познава, той има достъп почти до всичко, посредством огромната разузнавателна мрежа на противника. Ако можем да прекъснем тази верига, ще е голяма работа.
— Ще ликвидираме OONA-3?
— Точно така. Ако локализираме начина на свръзка, можем да пипнем агентите. Тъй като всички те са високообучени експерти, добре внедрени в Щатите, няма да е лесно да ги заменят. Това действително може да разстрои руския шпионаж.
— Точно Мартрел беше шеф на тази операция.
— А — каза Ърни, — там е работата. При тях никой не знае достатъчно много, за да познава нещата в цялост. Винаги спазват това дяволски добре. Обзалагам се, че и той не знае повече от няколко агенти. Те действат в малки, независими клетки под здраво и твърдо ръководство… По дяволите, защо ли ти разправям неща, които знаеш много добре?
— Продължавай, Ърни.
— Добре. Мартрел може да знае същността на проектите, но не и всички агенти, включени в действие. Ако стигнем до тях, можем да спрем всяка от техните операции, преди да са я започнали. Ще е лесно да открием нововнедрените им хора, ако се опитат да завербуват агенти от розоволибералната тълпа, защото ще си имат работа с аматьори, а това, приятелю, не е никак безопасно при организиране на международна агентура. Ще им трябва адски дълго време да възстановят нивото на OONA-3. Всяка следа, каквато и да е, е по-добра от никаква и затова Мартин Грейди иска Мартрел да си развърже езика.
— Мога да помогна. Малко ще „посмажа“ нещата, та да потръгнат…
— Не ми казвай нищо! Не понасям проклетите подробности.
— Може да е по-лесно, отколкото си мислиш.
Ърни стана и разтри с пръсти уморените си очи.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Не.
— Носиш ли още писалката?
Потупах джоба на ризата си.
— Тук е.
— Внимавай с нея. Капроновите нишки на капачката понякога сами се разхлабват. Когато е в теб, трябва винаги да си сигурен, че капачката е добре завита.
Пръстите ми автоматично пипнаха писалката, провериха капачката и след като се уверих, че не съм ходеща бомба, дръпнах стола назад. Ърни имаше пишеща машина в ъгъла и аз написах доклада си за Центъра. Сетне му го подадох.
— Предай това вместо мен.
— Разбира се. — Той сгъна листата и ги мушна в бюрото.
Вдигнах слушалката и навъсено набрах номер. Този на Уоли Гибънс. Когато вдигна, гласът му излая едно остро „Ало“, на което казах:
— Тайгър е. Пристигнаха ли вече да ви правят компания?
Изобщо не прозвуча приятелски:
— Да, стари приятелю. Бяха тук, това е сигурно. Също моят редактор и адвокатите от вестника. Страшно са заинтересувани от моята дейност и по-специално, как точно е свързана с теб.
— Сега има ли някой?
— В момента сме под нещо като домашен арест. Просто лек „натиск“ от митническия отдел да не мърдаме, докато те душат наоколо. Един от IATS беше тук с тях, а долу на улицата в колата си седи един симпатяга от CIA.
— Албърт Катър — подхвърлих.
— Много често проверява дали твоята приятелка е тук. Не ми харесва тази работа…
— Трябва да си доволен от факта, че ти обръщат такова внимание, Уоли. Това е начин да стоиш на „завет“. Никой не може да ти направи нещо, докато те се навъртат наоколо.
— Слушай ти, твърда главо! Изобщо не искам да се набърквам! Разбираш ли какво ти говоря? Тези от митническите…
Прекъснах го:
— Набараха ли нещо на „Мейтланд“?
— Не, голяма уста такава! Нищо! А точно това ме забърка в тази проклета каша. Не обичат да ги подвеждат. Претърсили са целия кораб, задържаха го да не отплава. Корабособствениците надали вой директно в Вашингтон и сега всичко това виси над моята глава. А и преди да им подам сигнала, не са претърсвали.
— Няма да се издадат, че са ровили там.
— Долно копеле такова! Нещо скриваш! Въртиш ми номерца…
— Същото правите и вие, от другата страна…
Той замълча, гласът му се сниши и аз знаех, че отново надушва новини.
— Добре. И без това съм загазил здраво с тази работа, така че казвай!
Казах му за писмото, изпратено до Мартрел, и как е било приготвено.
— Запази го в тайна още малко, а когато се разчуе, ти ще направиш сензация. Дори ще ти дам проклетото писмо.
— Укриваш веществено доказателство — нахално ми напомни той.
— Не и докато някой не разбере…
— Тогава защо ми казваш? Защо аз да зная за вината на някой?
— Ами като знаеш, ще има какво да предложиш, когато ще трябва да се молиш да те върнат на работа. Не познавам редактор или издател, който да не е луд за сензации, а когато един обикновен репортер, дето
