било, казах:
— Обичайна проверка за заразни болести. Някой е пренесъл нещо. Повече се трудил нощем…
Полицаят кимна, оставайки нащрек, отвори вратата да вляза и застана точно зад мен. Разгледах картона, прикрепен на леглото, написах нещо нечетливо и се приближих до пациента.
Той ме позна. Лицето му беше напрегнато и той се колебаеше, дали да сигнализира охраната, или да мълчи. Аз се усмихнах, кимнах към телефона и казах:
— Вкарват какви ли не зарази тук. Може да пипнете нещо дори по телефона…
— На мен ми се обиждат само здрави хора — каза той, като лицето му се отпусна.
Направих се, че му меря пулса, проверих очите и езика му, после подхвърлих през рамо:
— Подайте ми картона, моля.
Полицаят несъзнателно посегна към ръба и за миг свали поглед от мен. Беше достатъчно. Отне само минута да му вземем униформата и Мартрел я облече. Сложихме ченгето в леглото, където щеше да се чувства удобно за известно време.
Докато Мартрел се обличаше, го попитах.
— Какво каза Соня?
— Не много. Че е в безопасност и в сигурни ръце.
— Така е. Готов ли си?
Дрехите не му стояха както трябва, но ако не го видеше друг от охраната, щеше да мине незабелязан. Една важна подробност, когато си с униформа — хората рядко гледат лицето.
Мартрел нервно кимна и си облиза устните.
— А ако ни хванат?
— Аз ще имам проблеми, не ти. След това, което направих с охраната, по-лошо не може да стане. Сега се отпусни, дръж се естествено и върви след мен. Не трябва да бързаме. Ако сме нервни и припрени, ще привлечем вниманието, разбираш ли?
Усмивката му бе многозначителна. Този вид работа беше вършил и той по-рано.
— Да, разбирам.
Вместо да ползваме асансьора тръгнахме по стълбите, като се движехме отстрани, за да минават хора, които се качват. Повечето бяха погълнати от собствените си мисли, за да ни обърнат внимание. Полицаи и лекари са обичайни за градските болници и нашето присъствие беше нещо обикновено. Когато стигнах ме до фоайето, казах на Мартрел да изчака на входа, заложих, че няма да ме забележат и се отправих към мъжката тоалетна, където бях оставил доктора.
Минах през група хора, събрана около гишето, в очакване да получи пропуски за свиждане и отидох в тоалетната. Беше празна. Отворих вратата на кабината, в която интернистът все още седеше на тоалетната чиния. Облякох се и закачих дрехите на доктора зад вратата. Като тръгвах, го погледнах. Клечеше си там тихо и похъркваше с отворена уста. Ухилих се и казах:
— Докторе, излекувай се сам.
Не беше подобаващата благодарност за това, което бе направил за мен.
Сега имаше много повече хора и това ме прикриваше добре, но можеше да скрие и другите. Но трябваше да се рискува. Стигнах до изхода, махнах с ръка на Мартрел да излиза и той ме последва към вратата, мина през нея и ме последва на улицата. Ако засадата ни е засекла и не ни е познала на момента, ще предпочетат да останат незабелязани и да ни разгледат отблизо.
Имах готовност, ръката ми бе на револвера, ако трябваше със стрелба да си проправяме път. Мартрел разбра и въпреки че нищо не каза, се огледа внимателно.
Момчето от камиона ни видя и без въпроси се метна на волана. Качихме се бързо и потеглихме спокойно, без бавене.
— Карай! — наредих. — Където и да е.
— Добре.
Потупах Мартрел.
— Махай тая фуражка и униформата. Ако някой полицай те види така, ще загазим. — Той разбра и се съблече.
Шофьорът попита.
— Накъде?
— Трябва да отидем някъде и му намерим дрехи.
— Имам малък апартамент наблизо. Само че няма дрехи. Само работни комбинезони.
— За това ще мислим после. Нека използваме апартамента за тази нощ. Полицията ще блокира целия град и ще проверява всички пътища за излизане и влизане.
Апартаментът беше двустаен в една стара сграда, близо до Ривърсайд Драйв. Влязохме, без да ни види никой, и казах на шофьора да върне полицейската униформа в болницата. Можеше да каже, че я е намерил в някоя улична кофа за боклук, или нещо друго, правдоподобно. Той се преоблече в чист, бял работен комбинезон и се върна в болницата с подготвено обяснение за униформата.
За съжаление в апартамента нямаше телевизор, нито радио, така че не можех да чуя новините, за да съм в течение как се развиват нещата. Не че наистина трябваше. Точно сега всички възможни служби щяха да работят по случая и болницата щеше да е запечатана като гробница. Тъй като IATS знаят за интереса ми към Мартрел, нямаше да е трудно ченгето, което зашеметих, да ме разпознае по снимка. Но първо щяха да действат по случая самостоятелно, преди да допуснат други до него.
Завъртях на Ърни Бентли в лабораторията, но най-накрая той си бе тръгнал. Вкъщи той нямаше телефон и тъй като щеше да се върне в лабораторията едва късно на следващата сутрин, нямаше смисъл да го тревожа в този час.
До момента Мартрел не задаваше въпроси, но аз знаех за какво мисли. Ние седяхме в полутъмната стая и се гледахме. Накрая той попита:
— Соня… на сигурно място ли е?
— Настанил съм я в центъра на града.
— Това е добре. Кога ще я видим?
— Ако всичко е наред, утре.
Той кимна.
— Толкова дълго съм чакал…
— Кажи ми — попитах, — защо избяга? Заради нея ли?
За миг той ме изгледа изпитателно.
— Мисля, че вече знаете това, сър.
— И все пак, защо?
Мартрел погледна ръцете си, после прозореца.
— Вече не съм млад. Отдадох живота си на моята родина и моята партия. Е, да, когато човек е млад, е различно, чувстваш вълнения, сила и можеш да управляваш съдбата на света. Ние всички имахме идеали и се борехме за нещо ново, но нещата се променят. Човек остарява. Бях забравил, че младостта може да мине покрай мен. Докато не срещнах Соня, жените нямаха място в живота ми. Не бяха нужни, поне на мен. Тези неща се заместваха от политическия аспект, който бяхме изградили. Но сега тази моя любов… А Соня… Е, как може да се изкаже с думи това?
— Много лесно. Случва се на всички.
— Никога не съм очаквал да се случи и с мен. Тя беше толкова млада и хубава… свежа, непорочна. Изведнъж всичко се промени и аз отново се почувствах млад. Всичко, което ми бе изглеждало толкова важно, се сведе до едно НИЩО. Почувствах любовта, виждах красотата и в същото време съзнавах, че животът ми е преминал в насилие и корупция. Беше пропилян, напълно пропилян. Всичките идеали… Какво бе станало с тях? „Силата“ ги бе смачкала; прекрасният свят, който виждахме в мечтите си, сега бе отвратително блато. Имаше нещо безсмислено във всичко това. Соня беше добре внедрена в младежките групи, но все пак чувствах, че тя е по-проницателна от мен и при разговорите ми с нея тя го разбра. Направих така, че тя да може да види как живеят другите хора, как мислят. Когато тя успя да избяга, бях щастлив, наистина много щастлив. Въпреки че тя ме изостави, се чувствах щастлив. Знаех, че някой ден ще я последвам.
— Обичаш ли я?
