пише клюките за Броудуей, предлага „голямата сензация“, това автоматично му осигурява идеална позиция във всеки вестник…
— Моля те, и преди ти казах — не ми прави никакви услуги! — Той трясна слушалката, мърморейки. Даже и Рондин, на която той можеше да се наслаждава, поне като гледка, не го спасяваше от собствената му неврастения. Ърни каза:
— Май се навъдиха доста проблеми около теб, а?
Не му отговорих. Стоях там с ръка на телефона и се опитвах да вържа двата края на плетеницата. Накрая казах:
— Ще измъкна Мартрел от тази болница, Ърни.
— Как?
— Засега не зная, но трябва да го направя.
— Късмет. Ако имаш някакви специални предложения, дай ми поне един час.
— Разбира се, приятелю. Свържи се с Лондон и виж дали имат нещо за плана „Валчек“.
Интересно. Само, като споменах този план, Хал Рандолф побесня, а ако той има връзка с нашия случай или с нещо ги изпреваря в разследването, можеше и да „отърва въжето“.
— Как, така „свържи се“. Ти къде ще бъдеш?
— Из града. Ще се обадя.
— Аз ще съм тук — каза той. — Случайно, ако имаш нужда от помощ в болницата, държим онези, двамата в готовност. Високият червенокос в пощенския отдел, а също и момчето на боклукчийския камион. Името на фирмата е: „В. Р. Санитейшън къмпани“, син камион, тон и половина; един от филиалите на Грейди…
— Добра идея. Ще запомня.
Срещнах се с Чарли Корбинет в един малък ресторант на Второ авеню. Бях седнал до една маса в дъното и го наблюдавах как си пийва на бара и ме проверява дали съм „чист“, преди да седне при мен. Келнерът дойде и взе поръчката ни. После казах:
— Благодаря за помощта.
— Мислех, че ще ти потрябва. Там бях преди всичко, за да елиминирам проследяването, подготвено ти от Рандолф. Знаех, че и сам ще се справиш, но не исках да рискувам. Кои бяха в таксито?
— Двама убийци, полковник. Със същите намерения, като на Рандолф. Използват всяка възможност. Какво каза Рандолф за всичко това?
Чарли сви рамене. Набразденото от годините му лице бе непроницаемо.
— Естествено се разяри, но нищо не можеше да направи. Когато видях таксито, схванах работата и реших да попреча. Пак извади късмет, Тайгър.
— Ти си отдавна в бизнеса. Как са действали?
— Преди около два часа откраднали таксито. Били са спокойни — откриването на крадена кола в Ню Йорк не е лесно. Готвели са се с колата да отмъкнат Рондин под носа ни, но ти ги изработи.
Извадих от джоба една от снимките, дадени ми от Ърни.
— Този беше на задната седалка в таксито. Преснимана е от най-старите картотеки на командосите, но е същият. Казва се Спаад Хело.
Очите на полковника бързо се вдигнаха изпод гъстите му вежди към лицето ми и бързо пак се впериха в снимката.
— Това може да пооправи нещата с Рандолф. Знаеш ли, че IATS го търси от години?
— Хм…
— Никога преди не е бил визуално разпознат.
— Тези времена минаха.
— Как се добра до тази снимка?
— Фирмена тайна, полковник. Нека засега остане така…
— Какво стана, след като спря таксито?
— И двамата се измъкнаха. Не беше трудно. Има вход на метрото на ъгъла и те се шмугнаха там. При това натоварено движение на влаковете не можах да ги открия в тълпата. Обаче и едно ченге се заяде, че съм избягал от мястото на катастрофата. Трябваше да действам пъргаво, за да го укротя.
— В такъв случай бързо разпространи снимката на Спаад Хело. Той е тук, в града. Застрелял е онзи от митническия отдел в Кънектикът, а там навсякъде съм се подписал…
Чарли вдигна очи и поклати глава.
— Не е бил от митниците, Тайгър.
— Какво?!
— Видях доклада. Взели са отпечатъци — твоите и на Соня Девъл. Направената справка пристигна направо в офиса. Тялото все още не е идентифицирано.
Намръщих се. Както си бях с чаша в ръка, ми се мярна интересна идея.
— Можеш ли да ми намериш снимка на тялото на убития? Едър план, само главата.
— Разбира се. Къде да ти я изпратя?
— В бар Стентън на Броудуей, дай я на Рон.
— Мислиш, че ще го разпознаят?
— Може би. Искам да я покажа тук-там. Ако излезе нещо, веднага ще научиш. Направи ми тази услуга и се навъртай около мен. Трябва ми бърза и сигурна ръка и ако не мога да открия един от нашите хора, ще ти се обадя.
Слушаше ме с полузатворени очи и аз знаех, че вижда в мен себе си като млад и за миг се е пренесъл назад във времето, към отминалите години. Накрая кимна, пресегна се и ме потупа по ръката.
— Смяташ ли, че си достатъчно голям, за да приемеш един съвет?
— Когато поискам, го приемам.
— Няма да поискаш този, но все пак ще го получиш.
— Слушам те.
— Остави Мартин Грейди. Зарежи този случай. Беше страхотно, когато трябваше да се действа така, но усилията бяха напразни. Чудесно бе времето, когато ти сам направо вилнееше, изпълнен с дива ярост до степен всичко да е без значение за теб. Но ти си се променил, Тайгър, а и времената са други. Една жена те чака и вече не си сам.
— Тази работа все пак трябва да се върши.
— Остави я на някой друг! Има и други, които са млади и бързи, способни не по-малко от теб и мен. Добре обучени, с опит и шанс. Могат спокойно да ни заместят.
— Не нарушаваш старите си навици, полковник.
— А ако ти не промениш своя нрав, той ще те унищожи. Рано или късно ще се случи Рондин да ти е в главата, когато трябва да мислиш за нещо друго, и ще умреш, или ще мислиш първо за нея, преди да рискуваш, както правеше по-рано, и някой друг ще умре заради теб. Това се случва и ти го знаеш. Оттегли се, преди да стане твърде късно. Винаги има място за човек като теб в цивилния живот.
— Не, полковник, не и за тип като мен. Никога няма да има място. Тигърът не може да пази къща вързан за каишка като кученце. Ако е решил да служи, той го прави, като е свободен в действията си, волен и див. Винаги ще бъда в списък „А“ на противника и винаги някой ще ме търси, независимо дали ми харесва, или не. Аз все още съм въвлечен. Не мога да дойда във висшите служби заради хора като Рандолф. Те винаги ще помнят миналото ми и ще ме отрежат. Независимо къде ще се озова оттук нататък, ще трябва да си пазя гърба и ако искам да остана жив, трябва да съм във форма. Точно като теб, приятелю, това е нещо вътре в мен и не мога да се преборя с него. В главата ми има планина от имена, места и лица. Много хора ще срещна отново един ден като врагове. А те трябва да се унищожават.
Очите му нито за миг не се отклониха от моите и осезателно чувствах съжалението в тях.
— Щеше да се оттеглиш, преди това да започне…
— Това е, което казах.
— Но никога не си го мислил сериозно.
