отново в тях, но важното беше, че успяхме да вземем униформите си обратно, а после почистихме плесента по кожата и лъснахме потъмнелите копчета и пагони.
Слава богу, че ония от „Лайф“ не ни видяха, когато излизахме от старата пристройка с резервни части и инструменти, превърната от нас в гримьорна. Ние се появихме целите в розово, зелено и сивокафяво, а това бяха цветовете на нашите стари парадни униформи от Американските въздушни сили. Разменяхме си глупави офицерски поздрави, отдавахме си чест един на друг и се потупвахме по резервните парашути, които висяха на кукички под табелки с нашите имена, а после при пълно затъмнение — почти както при бомбардировка — се промъкнахме обратно в хангара. Изобщо, държахме се така, както някога в Англия, когато знаехме, че швабите са над нас и само дебнат да забележат някоя жертва за прицел.
Щом затворихме вратата зад себе си, Дребосъка попита:
— Целият състав ли е налице?
Тихи отговори се понесоха от уста на уста, отеквайки по някакъв странен начин под купола на този хангар.
— Добре — каза Дребосъка. — Готови за полет тогава.
Върн дръпна шалтера и цялото помещение се огря от светлини, които бяха нарочно така поставени, та ни се стори, че отново се намираме точно там, на площадката, готови за полет.
— Красиво е — каза някой от нас. — Просто е красиво.
И в същия ред, съвсем като през 44-а, ние тръгнахме един след друг, за да се качим на борда на „Жената-дракон“ и да отпразнуваме още веднъж нашата първа брачна нощ с нея, като всеки й носеше по някакъв подарък в израз на любовта си към тази красавица. В действителност това бяха същите онези дреболии и парчетии, които преди години всеки от нас си беше отмъкнал за спомен от нея, и сега нежно ги поставихме на старите им места. А нощта бе изпълнена с любов и уважение към нашата съпруга.
Та значи това беше началото. Само една красавица като нашата Дама можеше да бъде толкова мълчалива и скромна. Но ние, мъжете, не пропускахме да се хвалим с нея, което пък на свой ред изискваше да докажем, че хвалбите ни не са безпочвени. Така не след дълго „Жената-дракон“ вече си имаше лична свита, която по нищо не отстъпваше от тази на кралицата. Естествено, само служители на Американските въздушни сили имаха честта да бъдат поканени на „полет“ с този В-17, но дори и те трябваше да се съобразяват със съответните изисквания при посещенията си тук. Ежедневните разпореждания постановяваха, че на борда можеш да се качиш само в подходяща униформа, а онези, които не разполагаха с такава, или взимаха на заем от някой пилот, или пък изнамираха някоя стара и износена.
В едно обаче можете изобщо да не се съмнявате. Никой никога не е оставал разочарован JOT посещението си. Не след дълго и старият хангар се превърна в Свободен клуб както за офицери, така и за сержанти и редови войници. Там мъжете можеха да си позволят да бъдат мъже според своите собствени разбирания, можеха да преживяват отново и да обсъждат войната така, както те си пожелаеха, изобщо — можеха да забравят за онзи побъркан и досаден свят, който ги чакаше отвън. За тях това място беше фронтова линия, доброволен боен пост и жадуван отпуск.
Никой не се чувствуваше стар тук. Ако ли пък се случеше подобно нещо, той можеше винаги да намери скрито местенце в „Жената-дракон“, а тя щеше да го приласкае, да го утеши и да върне младостта му.
Няма и съмнение, че Върн Тайс много добре знаеше какво точно прави. Заведението имаше страхотен успех и въпреки че цените не бяха високи, войниците разполагаха с доста пари, затова накрая ние се оказахме с такава бомбардировъчна база, каквато нямаше никъде по света. Едва ли ще намерите друг бомбардировач, който да разполага с такъв огромен състав от редници и с толкова много сержанти.
А и едва ли, бога ми, местоположението на друга самолетна база е било пазено в такава строга секретност.
О, можете и да не се съмнявате, че женичките на домашния фронт надушваха, че нещо все пак става. Те ни молеха и ни се подмилкваха да им кажем къде се подвизаваме, но кой нормален мъж на този свят би дал на съпругата си адреса на своята любовница?
Тук трябва да ви кажа, че една жена все пак знаеше съвсем точно какво е положението. И тази жена беше Елейн Худ, която вече правеше голяма кариера в Холивуд — отмъкна един Оскар, но така и не можа да отмъкне Върн Тайс, независимо от старанията й, а, честна дума, тя действително доста се постара в това отношение.
Върн изобщо не беше наясно, че ситуацията е такава, но ние, женените песове, добре виждахме нещата. Онези, които веднъж са попадали в капана, по-късно си дават сметка за всички грешки и знаят как изглеждат скритите ями.
Едно обаче трябва да й се признае на нашата Елейн. Тя никога не ни предаде. Знаеше всичко за любовницата ни и можеше спокойно да пусне страхотна клюка в града, стига само да поискаше. Сладуранка си беше тя и макар и да не бе непорочно агънце в първа младост, винаги се държеше мило и проявяваше огромно разбиране. Елейн се сприятели с всички съпруги на първия екипаж на Дамата и даже ги сплоти в известен смисъл, защото на тях започна да им доставя удоволствие, когато са заедно, и не само това — те дори се събираха в местното клубче, за да вечерят и да си поприказват за нашия хангар.
Всъщност те дори дадоха съгласието и подкрепата си, когато Дребосъка, Вик и Хенри изтеглиха всичките си спестявания и започнаха да се занимават с производството на електронно оборудване (ние стигнахме до извода, че женичките го правят просто защото се страхуват да бъдат конкуренция на „Жената-дракон“). Лу Кубитски продаде магазина си, отвори спортна зала и натрупа сума пари. А пък Айрини, неговата съпруга, продаваше билетите за състезанията и дори твърдеше, че тази работа й харесва. Като си помисля само, с всеки от нас се случиха разни приятни промени.
Но нека да се върнем към Хангара на щастието — там, сред мочурищата, където риболовът ставаше все по-богат, уловът на патици също се увеличаваше и сигурно от целия щат щяха да се втурнат към това местенце, ако знаеха, че съществува. То обаче си беше наша тайна и никой от нас нямаше да я издаде. Върн си я караше по старому, но вече не изглеждаше така щастлив, както преди. Личеше му и всички виждахме промяната. Когато „полетът“ ни свършваше и хората от екипажа се отправяха към домашните си каюти, Върн се качваше в ягуара и обикаляше като самотен хищник из града. Понякога отиваше да види Елейн, но след тези срещи всички забелязвахме, че нещо го тормози отвътре. Случваше се дори да се сопне на някоя от женичките ни, за да ги накара да спрат все да го сватосват с Елейн и да ги оставят двамата да си живеят така, както искат. Какво пък, щом като момчето не искаше да се жени, трябваше да го оставят да си живее като весело ергенче от Военновъздушните сили.
Тъкмо по това време, към края на лятото, едновременно се случиха две неща. Елейн приключи с представленията си за сезона в Бродуей, а от Военната авиация решиха да възстановят използуването на базата „Елисън Фийлд“, която се намираше на около десетина мили от града. И така, Елейн се настани в един апартамент на Ейвъри роуд, точно на ъгъла зад нас, а военните настаниха петдесет бойни машини F- 100 в „Елисън Фийлд“.
Тези огромни въздушни туловища радваха дечурлигата и караха търговците доволно да се усмихват, но за почитателите на витлови двигатели, каквито се смятахме ние, те не бяха нищо повече от варели за адски шум, на които на всичко отгоре им трябваше идиотски дълъг пробег, за да излетят, и десет пъти по-голям, за да спрат след приземяване.
Те направо ни влудяваха, докато стояхме в хангара, защото всеки път, когато някое от тези реактивни чудовища прелиташе над главите ни, нашата „Жена-Дракон“ изведнъж изглеждаше толкова състарена, а това вече никой от нас не можеше да понесе. Стана дори така, че веднъж срещнахме на улицата едно от техните наперени пилотчета и така го скастрихме, че въпреки синята парадна униформа той се сви като начинаещо кадетче.
Мисля си, че ако я нямахме атракцията на шоуто „Върн Тайс — Елейн Худ“, ние вече щяхме да сме усетили нормалната пилотска преумора, но те двамата ни показваха такава „въздушна акробатика“, каквато едва ли някой е виждал в живота си. Всички с изключение на Върн бяха наясно, че това е любов, но той — дори и да го е знаел — продължаваше да се държи резервирано и предпазливо с Елейн, сякаш тя му мислеше нещо лошо. На него му доставяше удоволствие самата схватка, ученическата тръпка в цялата история, но щом положението започваше да става по-сериозно, той подвиваше опашка и хукваше в обратна посока.
Всъщност моята съпруга определи положението най-точно. Върн отново беше събрал старата дружина и сега се страхуваше, че един евентуален брак с Елейн би бил за него нещо като абсурден скок със спасителен
