парашут, и то малко преди успешно кацане след редовен полет. Тя щеше да го замъкне в Холивуд или пък обратно в Бродуей без дори да му даде време за прощална целувка с неговата истинска и най-вярна красавица в хангара, а това вече той нямаше да понесе.
Беше средата на есента, когато събитията достигнаха връхната си точка. Елейн и Върн накрая теглиха окончателно чертата и доколкото разбрах — от един случайно подслушай телефонен разговор, — тя се връщаше в Холивуд, за да снима някакъв филм, а Върн си оставаше непоклатимо с нас. Аз пуснах новината в оборот, защото ние всички симпатизирахме на Елейн и не ни беше приятно да гледаме как Върн безпътно обикаля заведенията, след като вместо това можеше просто да се ожени.
Той твърдеше, че Елейн само си е търсела да лапне някой балама, но знаех, че дрънка глупости, макар и да не искаше да си го признае. Та значи така стояха нещата в онази вечер, на празненството по случай нашата годишнина. Цялата ескадрила се беше събрала да поздрави Върн. Не ни пукаше дори че между тях има досадници от „Елисън Фийлд“ — всички бяхме там, за да вдигнем наздравица за нашата безпределно вярна любима, „Жената-дракон“, която беше най-, ама без преувеличение, най-красивата на този свят.
Ей, а празненството беше направо супер! Уолдоу Кейси и братята Стефано бяха домъкнали със себе си шестима пилоти от нашата гвардия, които обаче вече се кланяха на новите машини — вярно, че както всеки новодошъл при нас, в началото и те се чувствуваха бая неловко в старите си униформи. Въпреки това никога не съм виждал някой да се весели с толкова кеф и непринуденост като тях.
Ех, ама само като се сетя какво беше! Към осем часа веселбата ни бе във вихъра си — „летяхме“ в хангара, сразявахме враговете и печелехме битки за себе си, хващахме се за всяка дреболия като за нещо изключително сериозно.
В един момент въздухът над главите ни се процепи от адския трясък на някакъв реактивен. За секунди всички замлъкнаха.
Трябва да е било около половин час по-късно, когато телефонът иззвъня, Дребосъка го вдигна, а после неуверено се насочи към Върн, който разговаряше с мене, и му каза:
— Върн, тебе търсят.
В случая никой, ама абсолютно никой друг освен членовете на екипажа ни не знаеше този телефон, а пък и всички те бяха на празненството. Значи оставаше да е Елейн. Забелязах как Върн присви устни и само поклати глава веднъж в знак на отрицание:
— Кажи й, че ме няма, Дребосък.
Тогава обаче и Дребосъка поклати глава в израз на несъгласие:
— А, не, този път не аз, приятелче! Каза, че иска да говори лично с тебе, защото било нещо важно. Пък и доста ме смути, в интерес на истината.
Върн се намръщи:
— Защо?
— Слушай, братле — отговори Дребосъка. — Тази жена откога е започнала да си служи с войнишки жаргон? Най-добре иди ти да се разбереш с нея.
Върн отново се смръщи, сви рамене примирително, взе слушалката, а после си пое дълбоко въздух и каза:
— Слушам те, пиленце.
Цялата ситуация стана доста смешна, защото телефонът беше свързан с високоговорителите, както си беше по време на презокеанските ни полети, а така всеки в самолета можеше спокойно да чуе разговора.
Елейн му отвърна така бързо и рязко, сякаш се беше приготвила да го ухапе:
— Едно от момчетата от „Елисън“ е скочило след неуспешно излитане.
— Че какво от това, Военната авиация да си му бере грижата. Нали сега си имат автономни права.
Неволно всички спряха да говорят. Мълчаха така, сякаш очакваха да падне бомба, но не знаеха дали да останат по местата си, или да се разбягат.
— Слушай, твърдоглавецо проклети — каза тя. — Я вземи и погледни нашивките, които носиш.
Всеки изведнъж погледна към собствената си униформа.
— Момчето е носило същите нашивки като твоите, макар да е с едно поколение по-младо от тебе. Този човек е един от вашите. Нима не можеш да проумееш това?
— Добре де, но ние какво можем да…
— Той е скочил някъде из онова проклето мочурище, което вие, големите герои, наричате свой дом. Сега сигурно лежи безпомощен по средата на тази пустош, а може и да е ранен.
— Добре, добре, сладурче, но какво в случая трябва да направя аз?
— Какво да направиш? Ами направи нещо, каквото и да е, по дяволите! Вече толкова време си водите там вашата война, че сигурно сте се събрали само герои, а героите трябва да знаят как се постъпва в такива моменти. Нали сте все офицери? Нали сте все признати майстори? Защо не вземете скапаната си щайга и не…
— Добре, добре, миличка, тук вече си затвори устата. Думите ти се чуват високо и ясно по високоговорителите, няма да ти позволя да се нахвърляш върху старото ни момиче. Къде се намираш в момента?
— В „Елисън“. Тук до мене е съпругата на момчето. Те са ми съседи.
— Къде по-точно в „Елисън“?
— На пистата за излитане — чу се от високоговорителя. Гласът й вече беше малко по-кротък.
— Ясно, миличка, само се успокой. Има ли някакъв шанс да се свържеш с щаба на базата?
— Ще намеря начин.
— Добре, обади ни се после оттам, а дотогава ние ще сме измислили нещо.
Тя затвори още преди той да свърши, а когато се огледахме наоколо, видяхме край себе си само една маса освирепели лица. В този момент сякаш героите бяха изчезнали — всички отново си бяха обикновени месари, пекари и свещари със заформящи се шкембенца и оплешивели темета, но така или иначе им личеше, че още не са свикнали с цивилния живот. Върн бавно заговори.
— Господа — само каза той. После млъкна.
Те станаха и го наобиколиха — героите отново бяха тук. Всички бяха ухилени с такива дяволски усмивки, каквито едва ли някога сте виждали. Килнаха самоуверено шапките си на различни страни, а това вече значеше, че са в пълна готовност. В най-буквалния смисъл на думата те бяха в пълна готовност.
— Нашето положение в случая е доста особено — продължи Върн. — Бих си позволил дори да кажа, че ние сме единствените живи хора, които познават добре района на мочурищата. Тези мочурища са отскоро, така че на практика други хора с опит няма.
Чух, че Джоунси се разсмя, а после каза:
— Дявол да го вземе, ако знаеш само колко пъти съм обиколил тия места да дебна костур преди разсъмване.
— Знам — отговори му Върн. — Но тази нощ няма луна.
Хенри Лусърн, нашият стар навигатор, каза:
— Тръгваме веднага, мой човек. Само трябва да се разделим на групи.
Точно в този момент телефонът иззвъня. Елейн почти се задъхваше, докато ни говореше, защото направо беше влетяла в щаба и сега над главата й стоеше командирът на базата. Пискливият му глас се чуваше през високоговорителите. Тогава Папи Томпсън, който държеше големия магазин „Ей енд Пи“, но през войната беше генерал — и действително имаше глас, подхождащ на един генерал, — се приближи към телефона и каза на Върн:
— Дай ми аз да говоря.
Той каза на Елейн да го свърже с командира и оня веднага започна яростно да говори, но изведнъж млъкна, когато Папи каза:
— Тук е генерал Томпсън от 413-а дивизия.
Тя, 413-а, беше разформирована още през войната, но пък командуващият офицер насреща не знаеше това, а и не му стискаше да спори с един генерал. Папи продължи:
— Искам да знам какви машини имате подръка в момента. Някакви хеликоптери?
— Ами да, сър. Имаме един, но той е със специално предназначение.
— Вървете по дяволите. Не искам да чувам за никакви специални предназначения. До тридесет минути
