последното си желание, а можехме направо да се телепортираме на изхода, в момента, когато аз намеря картата… Сега, има поне двадесет начина, по които Еди може да ни спипа натясно, добре, че скелетите не са надарени с особено много мозък, като изключим костния.
— Юлия, сигурна ли си, че противникът е определил Еди за стопер. Вчера у нас… не може да не си прочела. Еди е временно вън от играта, Сивите Царе отново са се скарали за лидерското място. Д-ехото досега никога не ме е лъгало.
— Диамантеното ехо, зарежи тази работа. Журналисти! Царете вечно се карат и вечно, съвсем случайно побеждават всички. Като казах „всички“, имах предвид и нас, разбра ли ме добре, Поли. Загубим ли отново — парите ни отиват при тях до последния пенс.
— Извинявай Юлия, но не е ли крайно време да тръгваме… Това място е отвратително…
Юлия внимателно се изправи. След това отново сграбчи Поли и рязко я стисна. Два мощни потока жълта светлина започнаха да струят от очите на папагала.
Решиха да поемат по най-десния коридор. Съвсем скоро, галерията се разклони на още три части…
— Хубаво си е, да знаеш математика — каза си Юлия и отново пое по най-десния коридор. След като направи около три пъти същия избор, се спра за миг и въздъхна.
— Поли, не съм ли била вече тук?
— Разбира се, че си била — изсмя се презрително птицата — нали това е мястото, от където тръгнахме… И изобщо не мога да разбера, защо гласът ти е толкова радостен. Загубихме се и това е истината. Въртим се в кръг.
Юлия изгледа папагала и премигна със очи. Светлината я заслепяваше.
— Нима не разбираш, папагалчето ми. Ние я намерихме, намерихме картата… Това, че се завъртяхме в кръг е повече от прекрасно. Това значи, че стените в дясно образуват нещо като пръстен. Картата е вътре в тайника, остава само да намерим входа…
Папагалът изкряска радостно.
— Като стана въпрос за таен вход, може би било разумно да се запиташ, защо стената зад теб, на която са подпрени дъските е от плексиглас. Интересно какво правят тези дъски тук, в компанията на камъни, скали и кал.
— Ей сега ще видим.
Юлия отмести дъските и замахна с крак… Крехката преграда веднага се счупи и Входът на тайния тунел ги очакваше подканващо, като самовила на лунна светлина.
— Готова ли си, Поли?
— Готова съм, Юлия.
Стигнаха почти веднага. Стените на залата бяха покрити с плочки за баня, мазилката на тавана беше прясно измазана, а подът — циментов. В стаята се намираха само три обекта — един параклис, един сандък и един ковчег.
— Стига толкова фенер — оплака се Поли — зави ми се свят. С какво ще започнем.
— Със сандъка, разбира се.
Сандъкът миришеше на лак за мебели. Някой съвсем скоро му бе чистил праха. Светло, гладко дърво, съвсем тънък капак с удобна ръкохватка.
— Картата — извикаха едновременно Поли и Юлия.
— Браво на вас, успяхте — чу се наблизо глас от ковчега. — Имате моите поздравления за спортните си успехи. А сега бихте ли ми отворили…
— Дик, какво правиш тук — отново извикаха два гласа едновременно.
— Ми затворих го във ковчега, за да ви убия заедно — каза Еди и се показа иззад параклиса. — Сега го извадете, седнете един до друг, и чакайте, за да приключим с вас колкото се може по-бързо и безболезнено.
Юлия, разбира се не го направи. През последните няколко мига от своя живот във виртуалната реалност, тя продължаваше да разсъждава трезво. Парите им отново отиваха на вятъра. Това значеше и край на тяхната КИС-ВиР банда. Но тази засада, тя можеше да бъде едно единствено нещо — предателство. Наоколо настъпи мрак и Юлия почувства, че това е краят…
Когато се свести, във КИС-ВиР студиото цареше пълна бъркотия. След като свали очилата, тя успя да забележи, че Февеу-то е съборено хоризонтално. Двама души крещяха и държаха трети. Третият човек се опитваше да каже нещо, но твърде безуспешно — устата му беше запушена.
— Не, не, удари го по-силно, ето така. — Дик размаха юмрук и демонстрира върху нещастника. Нещастникът беше Краш.
— Юда — допълни Джаки и разтърси Краш за раменете — колко ти платиха, за да ни предадеш.
Краш беше целият омотан в кабела — удължител на захранващия блок. Странно — погледът му беше замъглен, лицето — твърде бледо. Устните продължаваха да се опитват да мърдат — сякаш беше дрогиран. Близкия край на хавлиената кърпа беше потъмнял от слюнката му. Юлия чак сега проумя — Краш наистина бе дрогиран, сензорите бяха махнати, но диадемата — блокировчик беше заклинена в импровизираното въже. Явно Дик, който имаше най-голям опит в КИС-ВиР войните, се беше съвзел няколко секунди преди останалите и с предварително подготвен жест беше изключил регенератора на Краш.
Формално погледнато, нямаше начин, по който регенератора да бъде изключен — захранващите кабели водеха директно до близкия КИС-ВиР разпределител заедно с информационната линия и всеки опит за изкючване се регистрираше като срив на системата. Ако повредата се окажеше умишлено причинена, отчиташе се служебна загуба и бандата, освен че губеше залога, заплащаше щетите в десетократен размер. Алтернативата беше повече от ужасна — лишаване от граждански права в тяхната хазартна част. На практика, размерът на залога им беше толкова голям, че цената на разбитата интерфейсна платка изглеждаше като пари за бонбон.
— Какво ще го правим — попита Юлия.
— На първо време ще намерим друго, по-добро въже — отвърна Дик — да имаш някаква идея?
— Мисля, че ще измислим нещо, ще можете ли през това време да го държите така?
— Не мога — простена Дик — трябва да стигна до разпределителя преди бригадата по поддръжка. През това време вие двамата с Джаки трябва да оправите бъркотията с кабела.
В този момент, КИС-ВиР студиото бе залято от множество застъпващи се гласове.
— Но, како…
— Ти ще мълчиш, малката, все още си твърде зелена.
— Млък! С колко време разполагаш?
— С най-много половин час. Имаш ли някакъв тежък предмет?
— Бейзболна бухалка ще ти свърши ли работа?
— Става, става. Да ти се намира освен това, между женските принадлежности и някакъв стар и бавен Мортус процесор.
— Не задавай мръсни въпроси, Дик.
— По дяволите, още малко ще я изпусна.
— Юлия, моля те! Залогът е твърде голям. Не, Джаки, не, не. Дръж му диадемата в това положение и няма да може да мърда. Юлия, моля те, побързай.
— Майка ми май имаше някъде, секунда…
— Нямаме никакво време, Юлия… Не, Поли, не ми подавай поялника, в колата си имам програмируем. Пък и този ще ви трябва за платката.
— Ето го Мортуса, но още веднъж повтарям. Не е мой, а на майка ми.
— Спокойно държа го.
— Не му помагай, Поли. Дръпни се някъде или изчезни.
— Всичко е наред.
— Момент, а откъде ще вземем печат.
— По дяволите.
— Юлия, изобщо не ме интересува, на кого е този скапан Мортус. Достатъчно ли е бавен.
— Сигурна съм.
