Константин Спиров

Да размахваш умряло пиле

„Ако сте се заблудиле, покрай код от черно биле не дебъгвай ти, а първо, размахни умряло пиле.“ Стара хакерска песен.

Юлия намери някаква ниша в ъгъла на коридора се сви вътре. Когато стъпките започнаха да се приближават, тя тихичко си прошепна благодарствена молитва. Ясно беше, че е постъпила по единствения възможно правилен начин, най-малкото защото сега вече се чувстваха характерните скърцащи звуци, които можеше да издава само един скелет. Той идваше, идваше за да вземе душата й!

„Хъх, хъх“… Стоновете ставаха все по-истерично високи… „Ако ме забележи — свършена съм“ — тъжно констатира момичето и се притисна още по-плътно до стената. В гърба й се опираха някакви пресъхнали дъски, но беше ясно, че са прекалено стари и изгнили, за да могат да бъдат използвани като оръжие… „На такива места, картечници не се намират по улиците, може това би ми се случило по-нататък… ако доживея“

Един бял кокал бавно излезе от сянката и след няколко секунди можеше спокойно да се види цялото туловище на призрака. Юлия се стараеше да стои неподвижна. „Един кратък звук, един случайно излязъл вопъл от гърдите и…“ Пръстите й инстинктивно се вкопчиха в една тухла и от стената се посипа мазилка. Скелетът се обърна. Девойката седна на земята.

— Ох, Джаки ти ли си — облекчено въздъхна Юлия — само да знаеш, как ме изплаши… За малко да те помисля за…

— Слушай, мое малко цвете… Най малкото е неуважително да ме бъркаш със Еди — той си няма мост на левия горен кътник, а и както вече толкова пъти съм ти обяснявал, подбедрената му кост…

Юлия беше ядосана… не, това би било прекалено меко казано. Юлия беше бясна.

— Слушай, веселяко. Твърде много ми се събра за днес, за да мога да издържа още една лекция по анатомия и физиология на свръхестествените инфантили — заяви тя и очите и убийствено посиняха.

„Морски вълни“, помисли си Джаки, „морски вълни носят кокали“.

— Добре, по-спокойно, момичето ми — чу той гласа си — призоваха ме Поли, Дик и Краш с цел да те измъкна оттук. Но ако не искаш — моля, отивам си.

Юлия разсеяно се огледа. Наоколо вирееше единствено лека жълта светлина, акумулаторните батерии на фенерчето бяха на път да изпеят своята лебедова песен. Намираше се на някакво сравнително по-голямо кръстовище, но за повечето от тунелите, които се отделяха беше напълно ясно, че в тях е по-добре човек да не влиза. Най-накрая насъбра сили и отговори, влагайки в гласа си лека ирония, недостъпна за долавяне от някакъв си призрак.

— Ти самият най-добре знаеш. Дошъл си за да ми помогнеш, вярвам ти че е точно така, но никога не забравяй, че въпреки всичко, ти си само един скелет.

— Не мога да престана да се хиля — тъжно въздъхна Джаки — и все пак, какво искаш от мен. Ще се измъкваме ли?

— Не — отсече Юлия — точно сега, когато съм на път да намеря картата, тази същата, за която, няколко мига преди това, душата ми щяхте да извадите! И сега да си ходя. Сега! Много ви се иска на вас, винаги аз да бъда виновницата за поредния провал. Толкова пъти съм чувала Дик да го мърмори зад гърба ми. И всичко това — в името на моята безопасност, че как иначе? Засега си мълча и не избухвам като вас единствено само от деликатност и може би заради парите, разбира се, но не бива да очаквате това да продължава до безкрай! Все някога и на мен, крехките женски нерви ще започват да изневеряват и тогава аз, като всяко обикновено момиче просто ще започна да крещя… Да, именно, да крещя… Ето така-а-а-а- ееее-айййй!

Джаки се видя в чудо. Ако Юлия беше заета с издаване на високочестотни индивидуални аудио- идентификатори, то би могла да види представление, на което малко смъртни са имали възможността да се наслаждават — танцуващ и отчаяно жестикулиращ скелет. Истерията на Юлия премина така рязко, както беше започнала. Разума най-после й подшушна, че да крещиш заобиколен от врагове в някакъв тъмен лабиринт и то при оскъдната компания на някакъв си скелет не е измежду висшите прояви на здрав разум. Момичето продължи, сякаш нищо не се беше случвало.

— Искам да ми пратиш Поли. Малка е, телепортацията й не изисква особено много енергия, пък и виждаш, че скоро ще ми трябва светлина.

— Мисля, че в момента Поли е заета — продължи да се усмихва Джаки — бори се с една бисквитка, както сигурно се досещаш.

Студени тръпки преминаха по гърба на Юлия. Опита се да зададе въпроса си с напълно спокоен глас, но май не се получи.

— Само не ми казвай, че си е поръчала бисквитката посредством…

— Да, именно — намеси се Джаки — току що Поли последна използва желание и сега Диадемата, която Дик намери, е само една ръждясала гривна и нищо повече.

Юлия просто отказваше да го проумее. Прекалено ужасно беше, за да бъде истина. Толкова много планове, планове, разпростиращи се и до най-малката подробност от тяхното приключение и сега, изведнъж… този глупав папагал да провали всичко.

— Добре де, въпреки това ми я прати. И после се разкарай.

Джаки кимна с глава и после изчезна. За сметка на това, на рамото на Юлия кацна папагалът Поли.

— Поли иска бисквитка. И пак, и пак, и пак!

Юлия бързо протегна ръка и Поли увисна с главата надолу…

— Боли, пусни ме, веднага ме пусни — гласът на папагала от дрезгав стана жален.

Юлия остана мълчалива и неподвижна. Кой каза, че бездействието било безобидно. Поли започна отчаяно да маха с криле, като бяла гъска в деня на Благодарността. Нейната мъчителка сякаш не забелязваше нищо — продължаваше да си почива… Коленете скръстени, погледа — втренчен в тъмницата, русите къдрици — щръкнали, ръка — неподвижно вдигната на пред, а пръстите — небрежно стиснали краката на Поли… Същинска статуя на свободата.

— Престани, моля ти се остави ме на мира. Ако не го направиш, ще се оттегля.

— Няма да се оттеглиш — най-сетне проговори Юлия — Няма да се оттеглиш и много добре го знаеш. Иначе няма да получиш пари за сладолед.

— Не искам сладолед, искам да ме пуснеш веднага. Тук е студено и тъмно, искам си в къщи. — Във факта, че Поли хленчеше съвсем като малко дете, не се криеше нищо феноменално. Както е известно, хленчещи папагали се срещат много по-често от говорещи скелети.

— И край на приятелството, няма да съдействам пред майка ти да те пуска на купони, както досега — продължи Юлия с тих и садистичен глас.

— Това си е живо изнудване — промърмори Поли. Кръвта прииждаше в главата й. Юлия я пусна. Поли се търкулна по наклонения коридор и се изгуби от погледа й. След малко се върна, обидено отръсквайки пясък от едното си крило.

— И запомни — тържествено изрече Юлия — запомни веднъж за винаги, тук шефът съм аз и моята дума се слуша от всички… Нашата КИС-ВиР банда се състои от шест създания, но всяко изречение, абсолютно всяко, абсолютно всяка дума, излязла от устата на някоe от останалите пет, трябва да бъде заповед за теб. Иначе просто няма да се задържиш. Например, когато Дик ти казва: „не кацай върху диадемата“, значи не само не трябва да кацаш върху нея, но даже с крило не трябва да я докосваш. Заради тебе пропиляхме

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×