— Хей, а със печата какво ще правим. Момчета и момичета, какво ще правим с печата…
— Ще я уредим някък си. Техниците ще дойдат първо при разпределителя — тъпи бюрократи. Юлия, този модел на Мортуса ми се струва твърде нов — прекалено е бърз. На мене ми трябва яка и груба мъжка сила.
— Дявол да го вземе, Дик, повярвай ми, достатъчно е груб. Знам го от собствен опит, ако искаш да знаеш.
— Добре, това е достатъчно. Аз тръгвам, вие не изпускайте Краш. Можете да го поразпитате, но много внимателно. — Дик грабна бухалката и хукна.
— Хей, Дик, почакай малко. Забрави си Мортуса.
Дик се спря и направи твърде красноречива физиономия.
— Мразя да държа гадни предмети в ръцете си. Просто с Краш се бяхме хванали на бас, че имаш Мортус в къщата си.
— Ах, вие, мръсници такива.
— Можеш да си го изкараш на Краш. Аз трябва да тръгвам. Ти можеш да ме целунеш за раздяла — но много, много нежно. Героят отива на война.
— Ела при мен, скъпи мой герой.
— Уфф, ухх! Зла жена! Джаки, намери ми бързо лейкопласт. Ако ухото ми остави кръв в разпределителната станция, става наистина лошо. Между другото, Юлия, аз само се пошегувах. Мортуса наистина ми трябва, ще ти обясня после защо…
— И гледай да измислиш някакво добро обяснение.
— Окей, тогава довиждане на всички. Юлия, ти ми стискай палци, а Джаки ако иска може да се моли.
Дик изчезна, след малко се чу бръмчене на двигател.
— Бедната станция — възкликна Джаки.
— Не съм толкова сигурна — каза замислено Юлия — защитата и трябва да е твърде добра. Не съм чувал никой да го е правил преди. Как според теб, Дик ще успее да хакне и изгори станцията само за петнадесет минути?
— A според теб, за какво му е грубата мъжка сила?
— Вие двамата — извика Поли — обяснете ми най-после някои неща… Играта свърши, кажете ми, какво става наоколо.
— Нима не си и обяснила Юлия? Срам ли я е било. Добре, тогава аз ще се справя с тази задача. Гледай сега, моето дете. Както сигурно си се досетила, обяснението със щъркелите е твърде неприемливо. Да си виждала понякога зайци, или пък да кажем — котенца.
— Не на мене тези, Джаки. Кажи ми какво стана с играта…
— Добре де, добре… Създадохме един хардуерен проблем докато бяхме на линя и сега трябва да го замаскираме. На негово място трябва да измислим друг, заради техниците. Той трябва да е достатъчно далече от нас, на място — недостижимо няколко секунди преди края…
— Тоест, вие искате да кажете, че ако ни спипат натоварваме се и с глобите, а в случай на късмет, всичко ще започне отново, така ли?
— Джаки е твърде добър към тебе, братовчедке. Ако зависеше от мен, щеше да си стоиш на бюрото, да си учиш уроците по литература, а аз да влизам в стаята ти през половин час, и да проверявам, дали продължаваш да четеш Уилиам Гибсън от терминала, или криеш в чекмеджето под дисплея някоя забавна книжка като Уилиам Шекспир…
— Юлия, но ти ми обеща да ми върнеш парите веднага след играта.
— Скъпа Поли, играта още не е приключила.
— Забелязвам Юлия. Но моля те, бъди поне по-мила с мен.
— Извинявай, в момента всички сме изнервени. Трябва да е заради този предател тук.
Краш кимна с глава. През последните петнадесет минути единствено кимаше с глава.
— Въже трябва — каза Юлия.
— Уви, вече нямаме белезници.
Поли скочи и изчезна в коридора. След малко се върна с въжето си за скачане. Джаки хвана ръцете на пленника, а Юлия ги завърза добре. Сега вече можеха да освободят захранващия кабел.
Диадемата-блокировчик падна на земята, наоколо се разнесе камбанен звън. Въздишка се изтръгна от носа Краш, устата му продължаваше да бъде запушена.
Юлия се усмихна зловещо, така, както само една жена може да се усмихва — добре го бяха подредили, все пак.
Поли видя лицето й и също се усмихна… в подобни мигове, беше лесно да се почувства — има за какво да се живее. Колко приятно е да си сред по-големи от теб, наоколо да кипи трескава активност. Поли беше една от трите осиновени сестри на Юлия — една сутрин баща им, компютърен техник, излезе на работа и повече не се завърна. Точно като в песента „О, мой техник, бъди войник, брани със щик човешкия си лик.“ Сега Юлия беше за нея всичко.
Веждите на четиригодишната Поли бавно се свиха — трябваше да измисли какъв подарък за Юлия — нещо, каквото харесват възрастните момичета — скоро идваше нейният осми рожден ден.
Междувременно играта продължаваше.
Информация за текста
© 1994 Константин Спиров
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1249]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:30
