ами битките? Ами всичко останало? „Та ти дори не беше докосвал жена! Ами аз…
аз също…“
Феичният дракон долови, че е разстроен още щом застанаха един срещу друг на Арената. Той открито ликуваше, защото човекът твърде очевидно губеше концентрация, а това беше особено щастлив момент. Днес дори божествата на неговия народ бяха предрекли неочаквани обрати. А това, на фона и на вчерашната победа, можеше да значи само, че днес везните са белязани от феичните знаци на могъществото. Драконът, човекоподобно същество с магически дарования, разпери хубавите си сини крила с остри люспи и замахна към съперника. Както при всеки двубой, той не можеше да се сдържа да не ги разгъне, поне веднъж, защото бяха такова прелестно оръжие. Ех, ако само им позволяваха и да летят… Обаче забраняваха; забраняваха, защото хората не можеха да летят, а това правеше съревнованието на силите неравностойно.
Този път човекът избегна силния мах и скочи бързо на Бяла плоча. Ето този тук плашеше феичния дракон. Много често го видя да стъпва върху Черна, а от него не преля нищо осезаемо. Съвсем слаба струя. Това не му харесваше. Вярно, беше чувал, че това е може би един от най-могъщите Гладиатори на Лирика, но как можеше да повярва? Дори факта, че той никога не беше раняван и даже докосван от феичен меч, си беше достойно за съмнение. Сега Карбот, драконът от школата на Радензамийските феични, можеше да застане пред човека, от когото се притесняваше.
Школа срещу школа. Така беше в регламента. На могъществото на Школата Чивзеда съответстваше Радензамий. Но тази година нещата се преобърнаха многократно. От петима Гладиатори на Чивзеда, загина само един и всички от противниците, с изключение на Карбот. Сега той водеше Гладиатора и вече виждаше как го притиска. Дори не се налагаше да разперва криле.
Искри от двете остриета обляха сребърния шлем на човека. Той използва особено движение с ръка и подмами феичния. Излъга равновесието му и отстъпи на бяла плоча, за да попие енергията. Драконът изруга и залитна несигурно назад. Въпреки, че беше достатъчно бърз, Гладиаторът срещу него беше по-добър в улавянето на потоци. Пак изруга и тръсна глава от замайването. Отдалечиха се подобаващо и продължиха да обикалят. Ентусиазматичното му настроение пак помръкна. Твърде много мечове на феични беше пречупвал противника…
Точно в момента двамата на Арената не разбираха какво вълнение от преживявания и емоции преминаваше през цялата зала, блестяща като млечен глобус. Младият Гладиатор, наречен Огор и другият, дракона Карбот.
Сега Огор мислеше за смъртта. Не своята, а на Блазивин. И преди беше губил другари, но не вярваше, че ще ги последва и единствения му брат.
Време беше да приключи с това. Досега драконът имаше пълна свобода да приложи цялото си умение и да вземе живота на Огор, в онези моменти на ярко умопомрачение, когато губеше координация и ориентация. Карбот ясно показа задоволството си от объркаността на Гладиатора, но триумфът му замръзна в точката на едно безсмислено злорадство. Явно си въобразяваше, че разполага с цялото време на двубойния ден, за да продължава с разгъването и подреждането на крилете си. Демонстративността му беше знак за смут. Значи той вече беше загубил.
Време беше да приключи с това. Изправи се и се огледа. Мечът завъртя така, че когато го заби в камъка пред себе си, се издигна звън като от камбана. Острието, което дори не беше одраскало Бялата плоча се плъзна напред и спря на границата с Черна.
Плочите каядий, покриващи шахматно идеалния кръг на Арената, плашеха обикновения човек. Плашеха дори и Гладиатора. В основата на тези вече митологизирани двубои между феичен дракон и Гладиатор стоеше структурата на този камък и особеното му катализиращо свойство в досег със специфични сили. Каядийят служеше и на Мостотворците. На Лирика всеки знаеше какво е Арена и Мостотворец.
Тук магията имаше намеса във формата на енергетични баланси. Но понятието за истински магьосник, напълно посветен в цялостта на магичните обхвати не важеше за възпитаниците на Гладиаторските школи. Реалната магия имаше много лица и методи на действие, твърде много зависеше и от смисъла на насочената сила. Енергия можеше да извлича от всичко и начините се обособяваха в сериозни и многовековни направления. Оперирането с подобни необозрими мащаби от енергия функционираше благодарение на древна символика, знаци и произнасящи се звуци.
Гладиаторите си служеха с други функции, за да боравят с плочите каядий. Той се добиваше на черни и бели пластове; те се оформяха сложно в абсолютни квадрати, а спояването им в съвършено гладката повърхност на Арената бе майсторство на висши магове.
Нещата, свързани с висшите магически степени опираха неминуемо до дарба. За Гладиатора не беше задължително да я развива и тя не беше пагубна за здравето и живота му. Но никой никога не се беше отказвал от шанса, защото тази дарба беше съдбоопределяща и съдържаше много почит.
Нещата отново опираха до противоположности на силите. Гладиаторите носеха едно особено по заряд енергийно поле, което най-общо можеше да се обозначи като положително. Същите заряди имаше и в силовата мрежа на самата структура на белия каядий. Прекият допир на плът и каядий правеше контакт в цалостна верига.
Това важеше със същите параметри и за феичните дракони. Тяхната енергия обаче беше отрицателна и пасваше перфектно на Черна плоча.
Битката беше усложнена съвсем логично. Плочите, големи около стъпка и половина, даваха достатъчно пространство за движение, но в хода на сражението противниците се придвижваха по цялата предоставена площ на Арената. Те не можеха да стъпват върху плоча, несъвпадаща с енергията им. Ако Гладиаторът преминеше през Черна тя го сграбчваше като магнитна плоскост и отнетата енергия се поемаше от дракона.
Огор помръдна. Погледите на двамата на площадката се срещнаха. Мислите, които му минаха през ума, не го бяха разсеяли за повече от миг. Никаква болка повече. Не и на бойното поле.
Имаше леки рани по ръцете, където не беше защитен от сребристата броня. Плащът не затрудняваше движенията му, макар да не беше така опасен като естественото „наметало“ на дракона.
Шлемът прикриваше лицето му така, че феичният можеше да види само очите, но не и усмивката на Огор. Той оценяваше противника си достойно и без предрасъдъци. Във феичните дракони имаше нещо особено привлекателно и то се дължеше на чудното им излъчване на собственици на вълшебство и съчетанието на фините синкави криле с мекия блясък на зеленолюспестото им тяло.
Огор обмисли бързо и логично стъпките си. Внимателно се съсредоточи. Предстоеше му да стъпи върху девет Черни и Три бели плоскости. Той имаше сили за това, беше я спестил от вчерашната победа над един млад дракон, който прекрачи границата на способностите си и стъпи върху Бели повече пъти, отколкото можеше да си позволи спрямо Гладиатор като Огор. Тези създания не знаеха всичко; и това понякога наистина го изненадваше.
Всичко стана съвсем нормално. С особената плавност и удивителното ускорение на стремителната атака Огор се спусна към Карбот, като влачеше меча по гладката Арена до последно. Неспазвайки ограничнията на Черните и Белите плочи, Огор притежаваше и завидната бързина, с която изпревари всяка рефлексна реакция за самозащита. Карбот имаше само една възможност и тя се състоеше в мигновеното изсмукване на силата на врага, който все пак трябваше да измине немалка пътека от Черен каядий. И той я използва, но точно в това беше могъществото на Огор. Той
Тялото на дракона лежеше на Черен и Бял квадрат. Огор стъпи върху две Черни встрани от главата му и замахна. Острието се заби твърде точно.
„Ето…! Толкова ли е трудно…….?“
Прекрасна топла нощ се спусна отдавна над Ребин. Стаята в хана беше красива и хладна. Огор полежа още малко и стана. Облече друга риза, наметна си не същия плащ, махна диадемата от главата си; не носеше меч. Хвърли бегъл поглед върху тъничката златна гривна, която бяха поставили на челото му за днешния му триумф. Ако спечелеше утре, щеше да вплете в косата си сребристо-златна.
