отблъсна леко.
Свадимир стана и леко разкърши схванатите си крайници. Сигурно бе седял до главата му цялата нощ, помисли си Огор. Светлината на слабия светилник обля лицето и тъмната му коса в прозрачни сенки. Огор попипа челото си и по парещата кожа усети и затоплената сребърно-златна диадема на тройната победа.
— Ще трябва да ми помогнеш — каза отпаднало Огор. Свадимир му бе разказал за поражението, което претърпяха феичните и наложеното над тяхната школа наказание, което беше неизбежно, защото на феичните дракони бе забранено да летят на Арената. Смъртта на феичния бе дори недостатъчна за унижението, в което постави цялата школа.
— За какво? Жена ли искаш да ти доведа?
Твърде късно разбра колко неуместна бе шегата му.
Лицето на Огор пребледня и устните му трепнаха в тънката линия на внезапна едва сдържана ярост.
— Не смей пред мен, проклет да си!
Свадимир се спусна към него, коленичи и стисна ръката му.
— Прощавай. Прости ми, не го исках.
Огор се намръщи и поклати глава съчувствено.
— Ще ми помогнеш ли? Ще ти кажа как да я намериш.
Свадимир го изслуша внимателно. Но когато започна да слага на раменете си черевения плащ, подчертаващ твърдите очертания на препасания меч, Огор го спря.
— Не, съблечи го. Махни и диадемата от главата си. Аз не искам тя да разбере, че си Гладиатор. Защото тя не знае, че и аз съм.
Не можеше да прецени колко време измина от излизането му. Ако болката можеше да бъде пясъчен часовник, то тогава неговите песъчинки бяха минути на агония и очакване. Макар да усети, че започна да се чувства по-зле, той не се притесни, защото тя всеки момент щеше да дойде.
Неусетно се унесе. В притъпената синкава лъчевина на светли глобуси видя като в огледална рамка на прозорец зали, мостове, вълнуваща се повърхност. Тъмна и плискаща се воалична смес от непропускаща свтелината маса. Два последователни моста, спуснати от него през каньона; трети мост и бягаща фигура на фея с развети коси.
Вратата се отвори, но Огор не отвори очи. Отвори ги веднага след това.
На прага застана Свадимир, закриващ цялата врата с тялото си. Той го погледна с тревога, но Огор му кимна и той пристъпи в страни. Матрисел прекрачи прага леко усмихната, очакваща да види Димогор, но вместо това погледът й веднага падна на лежащия в леглото Огор. Свадимир излезе.
Матристел се усети, че се е втренчила неприятно в Огор, но не можеше да скрие изненадата си. Обзе я омраза и нито капка не остана от чувствата й към него. Той беше съвсем друг човек, коренно несъвпадащ с този, за когото се представи. Тя гледаше невярващо в сребърно-златната диадема и проклинаше вчера.
Огор разбра, че тя се ядоса и на свой ред изпита раздразнение. Мостотворката продължи да стои права и настръхнала, обзета от противоречиви въпроси и почуда, която съвсем скоро отсъпи място на примирение със ситуацията.
— Какво мълчиш? Защо толкова се изненадваш? Не се ли досети снощи, че името ми може би ме прави Гладиатора, който щял да стане чудесен Мостотворец? Че аз съм оня с дарбата? — Гласът му беше дрезгав, но силен.
Тя трепна, защото разговора им вечерта беше го впечатлил силно. Той явно мислеше за нещо почти непостижимо.
— Ти си луд. Не мога да повярвам, че си възползвал от мен и сега имаш наглата смелост да ми заявяваш, че ето на, каква възможност ти се отваря да запълниш празнината в живота си.
— Не можех да ти обясня, не можех.
— Ти не ми каза, че си Гладиатор!
— Заради това, което правихме снощи, днес аз се провалих и ме раниха. Аз щях да умра поради слабост. Не мога да съм вече Гладиатор. Напуснах.
Тя замълча, защото до момента не си беше дала сметка какво му беше причинила с насладата, която изживяха. Гладиаторите трябваше да се въздържат от женски ласки, защото нищо не биваше да нарушава изключително прецизния енергичен баланс, от който се нуждаеха.
— О, Матристел! — прошепна той разнежен и тя най-сетне дойде да седне до него.
— След всичката радост и наслада, която ми дари снощи, днес можеш да ми дариш само чувство за измама. — Нежното тяло бе уморено отпуснато, с изстинали длани и замъглени очи.
— Забрави това сега. — Огор я прекъсна. — Аз напуснах Арената, Мастела. — Тя се усмихна на ласкавото му обръщение. — Аз никога не съм смятал, че мога да бъда нещо друго, но и никога не съм чувал някой да ми каже, че имам дарба на Мостотворец.
Матристел тръсна глава отривисто.
— Това е просто мечта, ти не можеш да бъдеш обучен. Не разбираш, ще бъде късно и трудно. Всичко, което съм научила…
Ту мълчаха, ту се опитваха да разберат какво точно си казват. Той беше объркан и страдаше, тя се радваше, че е до него, но беше непреклонна. Често пъти той бе мислил за всичко, което е, като цяло, без липси и излишъци. Той може би нямаше да бъде такъв Мостотворец, какъвто Легендната обител създаваше, но вярваше, че можеше да направи мост, какъвто
— Мога да бъда добър, колкото теб. Ти всъщност не можеш да намериш достатъчно добре обоснована причина да не ме научиш. Направи го, Матристел. Длъжна си.
— Един ден ще съжаляваш за това, защото дарбата ти може да те прокълне.
Той можеше да разбере думите й по-добре, ако бе успял да си спомни мъгливия сън-видение, който се наказваше със смърт.
В прохладната гора рядко проникваше такова слънце, което да разпръсне из въздуха влагата на нощната роса. Дълбоки лесове и високи поляни се редуваха след неравните завои на черния път, който водеше към Камъка на Адава.
Огор вървеше сам. Вече втора година той вървеше по същия път, опознал всеки шум, кривулица, светлосянка. Раменете си беше наметнал с черен плащ, а косата си, права и потъмняла, носеше дълга отдавна. Той така и не можеше да разбере защо косата му ту потъмняваше, ту изсветляваше до бяло.
Вероятно защото обучението му беше много по-леко от борбата за него. Непрестанната битка с Матристел се беше оказала съвсем неприемлива за таланта и разбиранията му. Тя се противеше, тя крещеше, тя го учеше, понякога го и обичаше, но го остави да се справя с потреса на пътуващите, а после и с този на Легендната обител сам. Той обаче не сгреши нито веднъж.
Невероятно спокойствие и самообладание го обзе след първия мост, който построи. Беше слаб и по- скоро имаше стабилността на въжена пътека, отколкото на реален виадукт, какъвто зидаше Матристел от единия край на каньона до другия.
Той вървеше все така спокойно. Замъкът, в който живееше Матристел бе на около двадесет минути от равните плоски скали, пусти и хладни, които бележеха началото на почти бездънната пропаст на каньона; далеч от оживлението и главния път на Прохода на плачовете, покрит с павета от гледжосани камъни.
По особени причини, които той не узна, тя изведнъж престана да се интересува от обучението му и да го следва плътно. Преди тя минаваше лично по всеки мост, който Огор спускаше. Започна да отсъства често, после почти не се завръщаше, а преди година, в една точно такава утрин тя му беше написала: „Трябва да тръгна.“
Когато излезе от вековната дъбрава на откритата тераса от скални плочи, погледът му пак обхвана до болка познатите хълмове и режещи върхове на Драккес. Връх Драккес както винаги бе забулен в облаци и обителта на драконите оставаше незрима за човешкия поглед. Но замъкът на Дракозащитниците, с множество кули и бойници, опасващ плътно неронливите ледени скали на по-ниския връх, беше ясно и остро откроен на фона на бяла мъгла и кобалтово синьо небе.
Тук долитаха всички аромати, а също и цветове, такива, които Огор използваше, за да оцвети в ярко и
