— Защото се опитах да спусна мост към Мрака и ме заловиха. Хванаха ме и ме наказаха да не мога повече да докосна и със спомен дарбата си. Вече не съм Мостотворец.
В гласа й нямаше гордост, съобщи му го сдържано и с това уталожи гнева му почти веднага. Огор изпита такава болка, каквато тялото не можеше да му причини. Той винаги я беше обичал.
За него всякакви други обяснения бяха излишни. Разтвори ризата си, задавен от внезапната задушна горещина.
— Ще останеш ли?
— Няма къде другаде да отида. Ако няма да те притеснявам.
— Тук е твоят дом. Ти все още живееш тук и не си ми гост.
— Благодаря ти.
Макар че вън валеше сняг, щом бурите утихнаха и снежинките западаха бавно и хипнотично Матристел започна да излиза в двора на замъка. От прозореца Огор я виждаше понякога как крачи и стъпките й плътно я следват в дълбоките бели преспи. Носеше косата си спусната и дълга, по-скоро в знак на скръб и протест срещу опетненото си майсторство, отколкото на смело предизвикателство. Тя беше тъжна и самотна. Първо и самият Огор се бе държал отчуждено, защото не можеше да приеме версията й без каквото и да е обяснение. Но и тя не беше длъжна да му обяснява, затова и той не получи нищо повече от това, което ситуацията изискваше. Огор искаше тя да сподели.
С времето тя започна пак да го привлича, така както я желаеше в самото начало. Минаха седмици, въздухът се стопли и той отново започна да работи пълноценно. Нищо не й беше казал за Даловардазиян, а и той, слава на божеството, не се беше появявал. Не мислеше, че разкриването на самоличността му щеше да бъде уместно. За сега тя не знаеше нищо за новите му умения, които той не използваше пред нея, а и беше принудил Кагатна да си мълчи.
Матрисел го придружи няколко пъти, но после вече му отказваше категорично. Не й беше лесно да стои край него и да се наслаждава на нещо, което повече не бе по силите й.
Огор спомена как вече можеше да строи мост без да се докосва до Камъкът на Адава, само като сключи двата елемента на Черната гривна. В този момент Матристел отново усети онова освежаващо оживление, както когато учеше и почти не можеше да повярва, че ще трябва да се бори с желанието си сама да го направи. Защото не можеше. Дълго го разпитва как е успял, но той спомена само, че е станало случайно. Мостотворката бе категорична, че това не би могло да бъде сторено от нейна посестрима. Или от която и да е Мостотворка.
Една нощ тя се промъкна в градината и седна до Димогор. Беше хубава ясна нощ с много звезди и седем пълни луни. Димогор имаше навик да седи вечер в поддържаната градина, докато не захладнее нетъпримо. Все още беше ранна пролет.
Той й се усмихна топло в мрака. Дали го видя или не, но тя също се усмихна. След малко заговори.
— Не съм сигурна какво си правил през всичките тези години и не знам дали имам право да те моля.
— За какво?
— Не си ли се досетил още? — Видя, че той сви рамене. — Наистина няма как да се досетиш и аз се радвам, защото няма да се налага да се притеснявам от мнението ти.
— Хм, и какво толкова може да те притесни в мнението ми?
— Ами молбата ми е по-специална. — Тя нарочно направи пауза, за да придаде по-вече тежест. — Би ли ми спуснал мост към Границата?
Огор подсочи от изненада.
— Какво? — Дойдоха му наум потоци от проклятия, но си замълча.
След няколко минути, след като успя да осмисли предложението й, което в първия момент с право можеше да нарече безумно, Димогор се успокои и седна. Той усети силата на отправеното предизвикателство.
Тя беше изненадана.
— Защо искаш да го направя?
— О, ами…. Аз вече не мога.
— Защо искаш да го направя? — повтори той въпроса си.
Матристел не беше мислила как точно да му обясни.
— Аз бях пълноправен Мостотворец, обучен в Легендната обител и приет в мостотворческото общество. То изисква стриктност, съблюдаване на неписания морал и колегиалност. Много неща, за които ти говоря са ти непонятни, защото ти, въпреки уменията си не си прекрачвал никога прага на Обителта, Великата цитадела на магьосниците, построена върху магически извор. Те ме засякоха, когато се опитах да прекрача с построения от мен мост отвъд Границата, защото моята сила е настроена на честотата на извора. Аз прекарах половината си живот там. Затова наложеното ми сега наказание не може да бъде прекрачено или простено. Така стоят нещата. Но ти не си бил свързан никога с моите събратя, затова те няма да могат да ти навредят или да блокират дарбата ти, както го сториха с мен.
— Но мога да загубя благоволението им.
— Ти никога не си го печелил. Те не могат просто ей така да те допуснат в общността си, но в този случай, невиждан от векове, те не могат и да те спрат, защото си под моя опека и служиш последователно и съвестно, както съм те обучила.
— Но те ще разберат, ако вече не знаят, че аз съм ти помогнал. Най-малкото ще усетят моста ми.
— Няма. Те не познават честотата на твоята сила и последователността, в която строиш мостове, не само защото не си бил обучаван в Легендната обител, а и защото си мъж. Защото си Гладиатор.
— Това не значи, че няма да засекат смущението, което ще настъпи, когато мостът се допре до воала от мрак. Но… — Той малко помълча, после внезапно добави: — Бих могъл да направя малък праг с отрицателна структура, за да не се нарушава заряда по повърхността.
Матристел занемя от учудване. Тя се взря в мрака към него с още по-голям интерес.
— Значи си мислил по въпроса?
— Да, на няколко пъти, откакто се върна.
— Защо?
— Питах се дали бих успял в това, в което ти си се провалила и дали използването на уменията ми като Гладиатор могат да направят невъзможното.
Матристел бе поразена и същата привързаност, онази, която ги свърза преди години пак я покори. Тя криеше ревниво още една тайна, много по-важна и значима от провала, защото тогава не знаеше какво щеше да произлезе от постъпката й.
— То не е невъзможно. Забранено е.
Димогор се оживи, макар гласа му да продължи да звучи сдържано.
— Питала ли се защо е така? Да, нали? Знаеш го много добре, ти и всички вие от Мостотворческото братство, но все пак мечтата ви, граничеща с глупост, е просъществувала толкова дълго, колкото магически свитъци нямате в хранилищата си. Забранено е, защото тук става въпрос за открит и опасен конфликт при намеса със чужди на нашия свят сили. Мрачни сили, Матристел. Биха ли били отделени с такава могъща и здрава пелена, за да може после Мостотворка да спусне мост и да прекрачи в границите на една противоположна и враждебна към нас земя. Ти не знаеш какво те чака отвъд.
— Но знам какво ме чака тук! — Тя беше променила настроението си и гневът й я заслепяваше. Той нямаше как да разбере как една мечта, съвсем безобидна, защото нямаше никакъв смисъл може да се превърне в цел, когато нещо ти бъде отнето. — Тук няма нищо. Всички пътища за мен бяха затворени, а всичко, с което се гордеех и което съм желала, не можело да бъде мое! Защото това е страх, страх от самите тях и силата им, която възкръсва умножена до безкрай и с потенциал, който само един легендарен Даловардазиян може да има!!!
Тя се задъха от ярост и неусетно започна да плаче.
Сега бе ред на Димогор да немее пред изблика й на омраза. Той не разбра нищо, от това, което тя изкрещя и се обърка. Явно, че онова, което не знаеше, бе по-сложно и недосегаемо, отколкото вярваше. Между двамата бе зинала пропаст, която вече нямаше да могат да запълнят.
— Да, Матристел. Добре. Ще ти помогна. Утре тръгваме.
— Благодаря ти — каза му тя отново и този път наистина беше признателна.
