Димогор не се поколеба и още преди да се сипне зората потеглиха. Яздиха цял ден, за да минат през Прохода на Плачовете. След като се озоваха на север се насочиха към просторната равнина отвъд планинските зъбери. Понеже нямаха никакво време, а и Огор в никакъв случай не трябваше да изоставя замъка Оорбе без Мостотворец, той бе решил да направи мост с пряк Вратник, който да им спести дългото и опасно пътуване през цялото поле. Трябваше да стигнат до брега, където малка галера пореше неспокойното море и кръстосваше между два от обитаемите острова на Фоплаския архипелаг, а после и до Тало-Равле.
Възможността да спусне незабелязан мост бе чудесна, защото много от островите нямаха обитатели, поради изключително суровите морски бури, които къпеха и изостряха скалите им. До брега имаше близък малък остров, който щеше да осигури прекрасна опора на съкратения му мост. Той нямаше намерение да спуска пълен мост от брега до ръба на Границата, тъй като Вратника щеше да скъси времето и работата наполовина. Прикрепянето на изходния край на моста щеше да втъче в самата структура на граничния воал.
Засега още не знаеше как ще изравни поляризацията така, че смущението да не се усети оттатък. В същото време този отрицателно настроен праг трябваше да бъде достатъчно къс, за да позволи на Матристел да пристъпи отвъд него. Смяташе, че след сливането на двете плоскости може успешно да изпозва същата енергия, но нематериализирана, за да направи процеп в тъкънта.
Не сметна за нужно да даде предварителни обяснения на спътницата си, която беше и негова любима. Но когато направи къс мост, дълъг едва около три крачки и завършващ в края с блестящопотрепваща арка, през която й посочи да премине, тя спря на средата на пътя и го изгледа. Много от нещата, които той правеше тя не беше и чувала и определено не го беше учила на тях, за да ги разбере, и все още не можеше дори да повярва, че само с едно допиране на дланите той може да плете мост където пожелае, без дори да усети главозамайване. Само тя си знаеше колко близо бе до смъртта, когато сама се опита да направи брод с помощта на заместителната плочка от каядий.
А в този момент дори бе изправена пред тази потрепваща, семпло украсена порта, която не беше нищо друго, освен втвърдена енергия и цветни лъчи, и която водеше към нещо и нанякъде.
— Огор…? — Тя очакваше той да й отговори, но той само сви рамене.
Зората ставаше все по-настоятелна. Всеки момент слънцето щеше да изгрее иззад източните върхари.
Прекрачи до нея и потъна в замъглената пелена на Вратника. Тя го последва, понеже нямаше какво друго да стори.
Озова се на същата плочеста украса на моста, който явно продължаваше след малкия портал.
— Във реалния свят моят Вратник е отворен на края на моста, който служи за основа. В момента се движим по самия мост, който се намира в паралелно пространство, което е само формално и скъсява невероятно разстоянията. Практически отвън мост не се вижда и всеки мост може да представлява само две врати с минимално кондензирана енергия.
Пейзажите около тях бяха размити и определено се движеха като подети от вятър плискащи се води. Само пътеката, върху която стояха бе ярка и твърдо очертана. Не много далече, на края на моста светеше в заслепяващо бяло арката на другата врата, сякаш можеше да я изпуснат.
— Това, което ни заобикаля Лирика ли е?
— Да. По гледките можеш да видиш откъде преминаваме. По тях се ориентирам.
— Познаваш ли мястото?
— Да, много добре. Спомняш ли си, бях ти казвал, че съм обиколил цялото западно крайбрежие на Алак-Тройла?
— Спомням си. Ти и брат ти.
— Не, аз и другите Гладиатори. Но тогава не можех да ти кажа това.
Около тях се забелязваха купчини от златни звезди, които не бяха звезди, а градове, пробягващи под краката им. Внезапно светлината премигна и Вратника се озова напреде им, като че ли някой просто отряза оставащото разстояние.
— Какво стана?
— Стигнахме. — Освен сиянието на Вратника изглежда, че наоколо нямаше нищо, защото бяха излезли на пустото поле на морския бряг.
Преминаха през вратата и се озоваха на самия бряг. Той беше висок и скалите му се спускаха отвесно и страшно във пенещата се под тях водна маса. Красотата на малките обли хълмове и гори от кипариси, сгушени в гънките им я порази.
Слънцето току-що показа връха си и хоризонта на океана плувна в искри. Небето бе нашарено от меките накъсани облаци на розова мъгла. Матристел впери очи в едва изгрялото слънце и не можеше да повярва.
— Вървяхме поне час — каза тя най-накрая. — А заварихме слънцето така, както когато влязохме.
— Времето тече различно. Тук не е минала и минута.
Великолепните сини вълни на океана се простираха докъдето поглед не стигаше. Имаше две лодки, бавно плъзгащи се по плиткото крайбрежие и три кораба, които се движеха в различни посоки. Двамата се изправиха на края на скалите и обхванаха с поглед ширината височината на пространството. От океана сякаш извираше тъмния силует на Границата и всяваше ужас. Пирамидалните конструкци, въртящи се една над друга се издигаха много по-високо от весело блесналите скални небесни пръстени Болдонох и Халомей. Тази съвсем реална проекцията на Мрака беше удивително огромна и съдържаше неща, които само легендите можеха да омекотят пред призмата си на чудни небивалици. Колко малко знаеха какво живееше отвъд и към какви вселени водеше този своеобразен път.
Беше поразяващо за двамата пак да огледат цялото величие и недостъпност на Мрака и неговата Граница. Виждаше се с просто око, че водата, следваща плътно формата на Границата на сто стъпки навън не помръдваше, а бе застинала като огледало. Поразяваше и вълнуващата се черна повърхност на воала, с който бяха покрити пирамидите. Тя се вълнуваше и плискаше нагоре, но не отразяваше и капка светлина.
След като си почина за миг, Огор отново сключи ръце. Докато надвесваше моста над скалите и го „подпираше“ на четири колони, разположени под ъгъл, погледна към малките островни точки, хвърлени като зрънца в леко разпилян кръг между брега и Границата на Мрака. И този път Вратника бе висок само колкото да минат през него.
Той внимателно и съвсем леко, но прецизно насочваше кривулиците на моста вътре в пространството. Дори успя да предаде усещането, че слизат към островите в ниското. Слънцето беше много символично, но и то светеше притъпено в гърбовете им. Отпреде им примигна изходния Вратник и след повторно премигване се озоваха навън. Цялото слънце още не беше се показало зад източните хълмове.
Бяха на малкия остров. Вратника и краят на моста се стопиха.
— Преполовили сме пътя.
Сега Границата изпълваше целия им кръгозор.
— Страшно е.
— Не искаш ли да се откажеш?
Тя твърдо тръсна глава. Погледна него питащо.
— Аз ще направя каквото съм обещал.
Тя кимна, защото не беше очаквала друго.
Димогор „затвори“ входния Вратник и го постави на новоиздигнатия мост. Продължиха напред.
Той се питаше защо тя не остане да живее с него в Оорбе. Такова объркване го завладя, че малко му оставаше да загуби самообладание и да направи обратен завой. Би било лесно, но нямаше никаква възможност.
Сега той усети, че над тях се спусна мрачна завеса. После дойде и съпротивата. Толкова беше силна, че се отразяваше и в този абсолютно абстрактен свят. Замисли се и разбра, че присъствието на това царство на Мрака явно отекваше във всички възможни измерения, които принадлежаха на пространствения поток на Лирика. Огор се напрегна, но не можеше да спре изтичането на силата си, защото мостът му започна да се разпада пред тях. Той импулсивно откликна по същия начин, по който спираше вредното привличане на Черната плоча на Арената като преобърна малка частица от отрицанието в положителна сила, но това
