желанието й да го има от онзи момент, в който му подаде чаша да пие.
Тя носеше вода на Огор, защото винаги след мостостроенето той изпитваше неутолима жажда. Водата гасеше излишната енергия, останала в тялото му.
Жената не познаваше госта на Гладиатора и го обходи с поглед, който не пропусна нищо — нито в погледа, нито във фините му одежди. Забеляза, че той също я гледа и тя пренебрежително върна вниманието си на Огор.
Огор със закъснение чу влизането на Кагатна и най-после благоволи да се обърне. Освободи я с едно- единствено кимване.
— Благодаря ти, Кагатна.
След като вратата се затвори, Огор каза на Даловардазиян:
— Ще бъда с теб.
— Знам. Просто изчаках сам да обмислиш каквото ти казах. Ще те науча на неща, които никой, дори и Мостотворките не знаят. — Огор отвори уста да каже нещо, но Даловардазиян го превари: — Не се притеснявай, ще ти бъде лесно. А сега бих желал да почина, преди да си тръгна рано сутринта. Аз ще те намеря, ти не ме търси.
Огор не го търсеше, защото не знаеше къде и как да го намери. Даловардазиян сам идваше. Прекарваха заедно дни, а друг път не се виждаха с месеци. През цялото време Димогор се усъвършенстваше във всичко ново, което научаваше. И все пак се изненада като разбра, че действително усвояваше с лекота. Стараеше се да попълва скорстно пропуските си и не след дълго беше в състояние да прави Вратник с не по-здрава конструкция от Даловардазиян.
Най-сетне беше разгадал тайната на мигновеното появяване и изчезване на Великия Мостотворец Малбрейски. Даловардазиян строеше по-къси мостове, в края на които поставяше пространствен портал, които значително скъсяваше разстоянието и времето за пътуване. Така пестеше и енергия и едновременно укрепваше конструкцията. Вътре в процепа времето имаше друга скорост, беше по-бавно и контрулируемо от реалното, с което можеше да бъде обяснено мигновеното придвиждане. По принцип нищо от процеса на изграждане не се променяше. Единствената разлика беше, че всъщност мостът биваше вмъкнат във Вратника и попадаше в пространство, което Даловардазиян наричаше паралелно, или още неутрално. Там околния пейзаж беше същия, мостът продължаваше по построение и излизаше през вторичен Вратник на нужното място. Ето по този начин, никому неизвестен на цяла Лирика можеха да са строят мостове толкова дълги, че два пъти да обиколят света през океаните и непристъпните планини.
Последва период на пауза, след която Даловардазиян пак дойде. Имаше нездрав, много уморен вид и беше несговорчив. Тогава спомена, че има проблеми с белите полета на нечетливи фрагменти, които накъсваха текста на пророчеството, чиито линии той се опитваше да тълкува. Единствената, която беше успял да прочете бе „отрицаващ“, при това се колебаеше дали не е в женски род.
— Боя се да не би да е още някой, който вероятно трябва да се намеси. Някой, за когото нищо не знаем и чиято роля също ни е неизвестна.
— Чакай, не разбирам. Защо трябва да има нечетливи места?
— Нечетливи ли? Направо не са написани — промърмори Даловардазиян разсеяно. — Явно трябва да се запазят в невидение.
— Да, в невидение от нас за нас.
— Неприятно. Ще става нещо, нещо непредсказуемо. Притеснявам, че онова, което ще става вероятно има връзка със следващите бели страници. Но засега е излишно всякакво по-нататъшно триумене.
— Тогава… ще разбереш, когато се случи, така ли?
— Да, каквото е, ще се самонапише.
— Всички ли пророчески книги са такива?
— Какви?
Огор се притесни от незнанието си.
— С липсващи части и самонаписващ се текст?
— Не — тръсна глава Даловардазиян. Огор очакваше да поясни, но той не каза нищо повече.
Занимаха се също и с обучението, което не изискваше Камъкът на Адава, а само Черната гривна. Даловардазиян обясни на Димогор, че енергийният баланс при мъжете позволява тялото да се използва като кондензатор, в който магията да се съдържа и обработва в едно и също време. Малко жени можеха да строят мост без двете свързани едно с друго устройства, като вместо Камъка използваха заместителна плочка, която беше далеч не така съвършена и почти винаги завършваше със смъртта на Мостотворката, когато тя беше сама. Тази плочка бе ефикасна само в група от пет Майсторки живаде. Тоест те не притежаваха всеобхватността и подвижността на мъжката дарба.
Огор бързо усвои уроците на Даловардазиян, които не можеха да го объркат, понеже учеше от мъж. Ето това наистина беше лесно.
По едно време интересът му към новото изведнъж спадна и той бе обладан от внезапно събудилата се мисъл за Матристел. Вече три години нищо не беше чувал за нея, никаква вест или даже откъслечни слухове.
Дойде периодът на традиционното зачезване на Даловардазиян. А освен всичко друго дойде и зимата. Тя между впрочем беше пълна с работа. Много кервани и делегации минаха през каньона и за всички Димогор спускаше мост над бездната. Продължителното обучение с Даловардазиян и честата работа с Камъка на Адава го умориха и той се разболя. Най-много страдаше от старата рана в гърдите, която болеше нетърпимо.
Беше рано сутринта. Огор се позачуди кое по-точно време е, но понеже лежеше от три дни скоро пак заспа. Събуди го хлопването на врата, а когато се надигна видя, че е влязла Кагатна с купа в ръце.
— Ох! — простена Огор и отново се отпусна в леглото.
Тя го докосна по бузите и сложи на челото му студена кърпа. Покашля се.
— Не ми харесва как си отпаднал. Не искаш ли нещо за ядене?
— За ядене ли? — Той отвори очи и я погледна както беше надвесена над главата му. — Нещо случило ли се е?
Тя се поколеба и бързо добави:
— Матристел си дойде.
Димогор се усмихна и очите му станаха още по-блестящи.
— Боже мой, наистина ли?
— Долу е. Иска да те види.
Той стана и се облече. Завърза на челото си мокрото парче плат и тръгна по стълбите. Забави се със слизането, понеже му беше трудно да пази равновесие.
Видът й го изненада и той се сепна, когато тя придърпа главата му и го целуна по особения начин, по който го правеше.
— О, майчице, ти наистина си болен. А аз сметнах, че мързелуваш.
Той забеляза, че на врата си Матристел носеше яка от тънък гладко изкован метал, който в първия момент взе за фино изработена гривна, но веднага след това го смрази леден ужас. Той потърси очите й, които отговориха утвърдително.
Отдръпна се от нея и отиде да седне в едно кресло.
Освен това тя цялата излъчваше промяна. Беше леко наедряла, лицето й бе гладко и здраво на вид, а косата й стигаше почти до кръста. Приличаше на зряла жена, а той я гледаше и не можеше да каже откъде идва промяната.
— Откъде идваш?
— От Ирик-Рил. Дълго ме нямаше.
Той само кимна. Посочи със същия жест яката й.
— Виждам, че си се опитвала да прекрачиш някои забрани.
Този път тя не се усмихна, а само остана с поглед вторачен в него.
— Любопитен ли си?
— Има ли нещо, което изобщо трябва да знам? Дълго ме нямаше, каза тя и с това въпроса се изчерпа. — Огор млъкна и я гледаше сърдито, защото и тя мълчеше. — Защо носиш тази яка?
Всеки момент той я чакаше да викне, но тя само вирна брадичка и каза с достойнство:
