сияещо мостовете си. Сега той погледна към пътя, откъдето се виеше дългата колона на Триоменския орден.
Беше студено и ветровито. Скоро времето щеше да се развали, но той не се обезпокои. Огор застана на една от терасите и зачака търпеливо.
Триомен приближиха бързо, защото не бяха толкова много, колкото му се видяха в началото. Около петдесет.
Мостотворческият пост на Огор беше северо-южен. Той осигуряваше връзка между двете части на континента за всички, пътуващи от север към юг, минаващи главно през Прохода на плачовете. По-далеч на изток беше контактната точка юг-север, където Мостотворец беше Халадя.
Към Огор идваше млада жена с черно-бялата коса на дарбата си. Имаше три Триоменки от три различни храма, които Огор вече познаваше при техни пътувания. Не познаваше тази.
Тя се поклони. Беше почти момиче, хубава, със строги черти. Сериозността малко променяше първоначалната представа за действителната й възраст. Той не се усмихна, макар че вътрешно се забавляваше.
— Радвам се, че сте получили
— Веднага ли бихте искали да преминете?
Тя кимна.
Димогор извърна глава към небето над главите им, натежало и все още сухо. Притъмняването беше осезаемо при затворения кръг на високите планински зъбери.
— Добро решение. Трябва да излезете от високата верига по-скоро. На около час и половина оттатък е град Нода. Добре ще е да стигнете преди снега.
Младата девойка повдигна вежда в изненада. Тя се обърна да се върне при групата, но си спомни нещо и пак го погледна.
— Недалеч след нас идва търговска колона на Мугадай. Пращат ви палетра за след два дни. — Разгърна робата си и извади папироса от виолетова кожа, подпечатан с бял печат. Огор го пое като я гледаше в очите. Тя се притесни и когато си тръгна по бузите й бяха избили червени петна.
Димогор се изкачи по високата скала, надвесена видимо по-навътре в каньонната ивица. На самия й връх бе монтиран Камъкът на Адава — кръгла гладка плоча от черно-бял каядий, увит в спирален водовъртеж. Огор махна наметалото и го сгъна встрани. Остана по сива риза със запретнати ръкави. Той седна със скръстени крака на Камъка и пак обходи с поглед, по-скоро, за да се съсредоточи.
Вятърът стана режещ. Почти нетърпим, ако Огор не умееше да го изолира до поносимо хладно течение. Той внимателно намести Черната гривна. Тя бе основен елемент от веригата, която се затваряше щом той допреше двете части, прикрепени към китките му. Те представляваха точно копие на Камъкът на Адава — две отделни спирали, черна и бяла, които се свързваха чрез допир на взаимно съвпадащите части.
Камъкът на Адава бе масивен каядий и имаше особена функция, тъй като не можеше да действа без гривната. Той не изсмукваше енергия веднага при допира, като плочите на Арената и това зависеше от начина на шлифоване. Каядийят имаше твърде много особености, и те изцяло зависеха от дялането при обработката; дали резеца отнемаше от хоринзонталната кристална структура, или от вертикалната. Първият път, когато Огор видя кръглата плоча се изненада като разбра как слънчевата светлина и гледната точка преливат цветовете от черен в бял и от бял в черен.
Огор затвори очи и пак ги отвори. С отмерено движение хвана ръцете си една в друга и двете спирали от вътрешната страна на китките му се сключиха в подобен въртоп. Камъкът на Адава поглъщаше енергия.
За да материализира мост един Мостотворец черпеше сила от всичко окръжаващо го, без вода. Белият пласт на Камъка му помагаше да удесетори скоростта и масата на количеството енергия, която изсмукваше, за да я използва в плетенето. Черният я попиваше от тялото, защото нямаше организъм, който може да преживее поглъщането на подобен огромен поток енергия и едновремено да я запази в себе си. В затворения кръг черно-бял каядий се осъществяваше балансиран обмен на цялата приета сила, без риск за живота на Мостотвореца.
Огор беше спокоен, но пак въздъхна вътрешно, когато се затвори вътре в кръговрата, „оглеждайки“ количеството и приблизителното време. Енергията се „въртеше“ съвсем задоволително. Нямаше да му отнеме повече от пет минути.
Първо създаваше мост-матрица в ума си, а после го прехвърляше на яве. Огледа се добре, проследил с изострените си сетива наново всяка неравност и вдлъбнатина по двата ръба на каньона, върху които смяташе да прикрепи моста. Започна да плете петорна мрежа и разположи скелето от плътно допрени нишки сила в двата края на пропастта, заключено със свръзки от споени равни части скала и нежива енергия.
Последва уплътняване на самата структура на моста, който постепенно започна да добива реален вид. Той използва втвърден въздух и го покри с багри на камък, които извлече от околните цветове. Всъщност той не ги оцветяваше наистина, а само подбираше светлинни лъчи с подходящата дължина на желания тон. Понякога си правеше шеги с колорита като оставяше неоцветени дупки между „камъните“, които ужасяваха пътниците не на шега. Те естествено не можеха да надмогнат зрителната илюзия, която ги уверяваше, че отдолу е зинала бездната на безкрайната пропаст.
Здравината беше по-стабилна и от каменно съграден мост, устоял на вековете и хилядолетните брулещи течения. Покри пътя с последователна аркада от жълтокапителни колони. След като изчакаха някалко мига, през които трансформациите се стабилизираха и мостът престана да се променя, групата на Триомен тръгна напред, предвождана от младата девойка. Огор бе отворил очи и ги гледаше през цялото време, докато не стъпиха оттатък. Жената се обърна и заедно с всички жрици направи почтителен поклон.
Огор се усмихна радостно. После се насили да сведе очи и да сравни със съзнанието си точната картина и мостът-матрица с „прекопирания“ реалистичен образ. Полека приведе в ред последователните етапи на строеж, през които беше преминал в началото и чиято поредност му бе необходима, за да го разплете. Беше като да разнищваш плетка — нишките прежда се отделяха една от друга и оформяха хаос от жици, цветове и форми, раздухани от вятъра встрани от основната конструкция. Беше светкавично бързо — като да протегнеш ръце, да плеснеш и с рязко движение да ги разделиш.
Димогор Мостотворецът се размърда, притеснен от вкочанените си крайници и отлепи китките си една от друга. Енергията се разпръсна в пространството така, както беше събрана. Вятърът си беше все така силен, но небето бе притъмняло повече.
Огор се облече и заслиза от високата издатина на терасата. Приближи се до ръба, погледна долу и както всеки път досега се удиви на дълбоката непрогледност. Дори слънчеви лъчи не можеха да проникнат в най-ниските усои на пропастта. После в ушите му отекна звън, много характерен и дълъг. Дори не успя да вдигне очи, когато до пръстите му се плъзна гладката повърхност на мост с леко полирана и полупрозрачна повърхнина.
По пътеката му вече вървеше уверено една мъжка фигура. Огор никога не беше виждал този мъж в живота си, но изпита нещо, което можеше да нарече само страх.
Само няколко секунди и непознатият стъпи пред него. Огор се отдръпна крачка назад и се втренчи в Черната гривна. Мъжът отдели ръце и контактът прекъсна. Огор залитна, зашеметен от изтеклата сила, събрана в двете части на гривната.
Двамата се взряха един в друг. Огор разгледа бегло черните му дрехи, слабо тяло, дългата гладко сресана черна коса и бледо лице, още по-светло на фона на тъмните очи. Огор видя ръцете му преди да ги скрие в ръкавите на дългата роба — бяха хубави и поддържани. Определено имаше достолепен и красив вид, за разлика от Огор, който не можеше да скрие едрото си тяло, с големи груби длани и стегнати мускули, които Арената бе развила у него.
— Очаквам ти да проговориш пръв — произнесе другият неочаквано и Огор трепна, откъснат от мислите си. Помълча още малко и попита с пресекнал глас.
— Какво да кажа? — Не получи отговор, а само свиване на рамене. — Не знам. Просто… Би ли ми обяснил как точно го направи?
— Това по-късно. Знаеш ли кой съм аз?
— Давам ли вид, че зная?
