— Не те лъжа. Просто си мислех.
— Всички тези неща, които каза значат нещо, така ли?
— Определено. А ти защо подскочи като ужилен? Какво си помисли?
Той приседна отново.
— Например какво би си казал той, ако ей сега се появи изневиделица и ти го посочиш: Ето го, ето го първия мъж Мостотворец! — След малко ръката му докосна нейната. Матристел не се изненада, но през тялото й премина хубаво усещане.
— Не знам как да ти го кажа, затова ти го казвам направо.
Тя се усмихна и погали пръстите му. В гласа му имаше желание, което я изненада. Тя беше харесала тялото му, бе започнала да харесва и държанието му, с особените му препратки към различни настроения.
— Опасявам се, че след като прекараме нощта заедно, мога да започна да държа на теб повече от допустимото в такава ситуация.
— Какво й е на ситуацията?
— Ти си Огор, а аз — Матристел. Аз не искам нищо от теб и ти от мен, но ми се струва, че нещата няма да спрат дотук.
— Така ти се струва.
В ранната утрин (също толкова ранна и хладна, колкото онази) тя го взе в обятията си и го остави да заспи. Тя огледа ръката му, за която той твърдеше, че е ударена, но не я докосна, защото се притесни да не му причини болка. Светлината беше много оскъдна, но тя можеше вече да види силуета му, плътно следващ положението на нейното тяло.
Сега се чувстваше съвсем различно. Страстта си беше страст, и тя беше горяла буйно през цялата нощ, но тази страст сега беше друга. По-тлееща и трайна. Тя беше напълно съвместима с физическата жажда, и я подклаждаше когато умората надделяваше. Пресищане на усещанията, на цялата възбуда от дългата нощ тя едновременно и чувстваше, и не можеше да получи.
Той трепна и се събуди. Тялото му беше изтръпнало и това го притесняваше. Изтощението го повали като да беше болен и първоначалната уплаха отстъпи на доволство. Матристел беше изпила цялата му сила, и както трябваше да бъде той бе загубил много от енергията си. На Гладиаторите бе забранено да докосват жена, а той беше прекрачил всякаква граница.
„Днес ми предстои загуба.“
Тя се суетеше из стаята и дори започна тихо да си пее. Той продължи да лежи, внимателно вслушвайки се във всяко свое усещане. Те бяха много и до едно непознати на девственото му до вчера тяло. Отново задряма и този път никакви желания не притесняваха съзнанието му.
Когато тя излизаше му обеща, че няма да се сбогуват по традиционния начин и че ще го чака довечера в същата тази стая. Той се засмя и прие дълбоката й целувка с мрачна радост.
Влизайки в една от многото зали под Арената, Огор срещна Свадимир. Пожела му успех. Младият Гладиатор настоя за отговор и Огор му отвърна просто, че ще говори с майстор Паргат. Свадимир се вторачи в него за миг и после го докосна по гърдите за сбогом.
Прагат сам дойде при него, забелязал особените му, забавени движения.
— Съжалявам, но днес всичко ще приключи.
Прагат вече беше разбрал и ужас се изписа в присвитите му, излъчващи сурова жестокост очи.
— Не ти вярвам. Как можа да го сториш? — Дълго мълча, а Огор продължи да наглася лъскавата броня на гърдите си. — Но всъщност… възможно е да оцелееш, ти не си като другите…
— Дори и така да е, ще замина. Не искам да бъда Гладиатор повече.
Паргат го гледаше и не можеше да стори нищо. Излъчваше безпомощност.
— Защо го направи?
Огор се усмихна и най-после го погледна.
— Срещнах една жена.
— Жена! — В гласа на майстора прозвуча гняв, силен и определено справедлив. — Това е невъзможно. Ти! Точно сега? Жена след Второто мечокръстосване! Някакъв вид самонаграждаване ли беше?
Огор поклати глава и препаса меча си. След това сложи шлема и ръкавиците и пристъпи към главната порта на Арената.
— Ще оцелееш ли? — Паргат го хвана за ръката и го накара да се обърне.
— Не знам. По-вероятно да, но казах ти — след това напускам.
„И после какво? Може би тя ще ме вземе. Ами ако не я видя повече? Името й е Матрисел, така каза, но може и да не е. Ако не я намеря…“
Огор се въртеше около феичния дракон с умерени, забързани стъпки. Избягваше да стъпва на Черни и прескачаше често, губейки пресметнатия ритъм на всеки следващ ход. Феичният беше настървен заради загубата на своя самоуверен събрат вчера, но Огор беше спокоен, защото видя как Свадимир победи.
Краченето изнервяше противника много повече от мисълта за победа или загуба. Този феичен се въздържаше да разгъва крилете си, демонстрирайки превъзходство. Огор се беше съсредоточил, вниманието му не се отклоняваше, когато мислеше за Мостотворката. Тя се беше превърнала в неподозиран източник на ентусиазъм.
Битката не вървеше според очакванията на публиката, която започна да негодува открито. Огор избягваше да мисли за различните варианти на развитие на двубоя, защото нещата никога не се развиваха така, както се очаква от тях. Огор винаги импровизираше.
Ето, че на феичния дракон му омръзна да обикаля и да подскача от плоча на плоча. Той скочи към Гладиатора с бързина и ловкост, и с извадено оръжие, но и Огор беше бърз, затова се оттърва само с избит меч. Раната щеше да е фатална, но без меча щеше само да се забави. Огор се присви и се претъркули по огледалната повърхност, сляла плочите Каядий. Усети ефекта на две от Черните, зави му се свят. Стана и пак погледна към дракона, който го следваше по плочите. Огор се наведе да вземе меча си, който сега лежеше в краката му.
Но докато се навеждаше видя как феичният разтваря крила, за да скъси разстоянието. Огор се изправи светкавично и почти импулсивно отстъпи назад, като се опитваше да се предпази от смъртоносния удар. Черната плоскост го сграбчи и той паникьосано направи още една крачка назад, стъпвайки на бяла. В амфитеатралната постройка се надигна ропот и възгласи на одобрение, но Гладиатора беше така потресен, че можа само да възприеме летящата фигура на дракона. Той нарушаваше правилата, и това, че го очакваше наказание след победата му явно не можеше да го възпре.
Все пак победата още не беше сигурна. Бързата реакция на Гладиатора можеше да го спаси. Но хладното острие на насочения меч беше ускорено от нечовешката сила на дракона и нямаше да пропусне целта си. Само разстоянието можеше да намали устремната му атака.
И Огор реши. Не вдигна меча си в защита, а изчака. Залата млъкна, а после внезапно ревна оглушително, когато тялото на Гладиатора пое меча и обезоръжи феичния. Само след миг, бързащ да улови изтичащата си сила, Огор вдигна острието си и прониза много по-точно дракона, чиито удивени очи останаха втренчени в лицето му и след като падна мъртъв на земята.
Към него се спуснаха двама другари, а над Арената заваля дъжд от цветя. Огор стоеше прав, отчаяно стъпил на Бяла и с меч стърчащ от тялото без да смее да изгуби съзнание, защото щеше да падне на Черна и мечът щеше да се забие до дръжката.
Щом се озова в ръцете им, Огор заспа. И засънува.
Високи, непристъпни върхари и брулещи върховете вихри от топъл дъжд и режещи иглички сняг. Топлите дъждове бяха с такава топлина, че можеха да стопят и вековните ледници, спускащи косите си по цялата дължина и височина на планинските висини. Висини на височините, обгърнати в нежните ръце на бавно топящите пръстенца на стоплените дъждове. И тогава…
— Хайде, погледни ме. Събуди се, Огор.
Той се подчини и отвори очи. Долитащият глас идваше отдясно, където седеше Свадимир. Огор се опита да каже нещо, но не успя да издаде нито звук.
— Майстор Прагат току-що излезе.
Огор се надигна и Свадимир му помогна. Прихвана го, внимавайки с все още кървящата рана на гърдите му. Усети с пръстите си търпката по едрото тяло, тежко отпуснато в ръцете му. Огор се закашля и го
