— Не даваш. Иначе досега щеше да си коленичил пред мен.
Огор присви очи скептично.
— Аз съм по-невпечатлителен, отколкото можеш да си представиш.
Небето оттекна, предвещаващо кошмарна нощ на буря и на снежна виелица.
— Задава се буря.
Огор го погледна изпитателно, но не възрази. Непознатият успя да задържи интереса му.
— Заповядай в дома ми. Предлагам ти подслон. — Мостотворецът се обърна към пътя и поведе, но не направил и три крачки внезапно се закова на място и погледна спътника си.
— Кой си ти?
— Чувал ли си за Даловардазиян Малбрейски?
Димогор Гладиаторски простена от потрес.
— Боже всемилостиви! — И падна на колене.
Даловардазиян беше седнал спокойно в креслото на замъка Оорбе, в който живееха години наред Мостотворците на точка север-юг. Залата беше облята в светлина, благодарение на високите и широки прозорци, добре уплътнени с дебело луповидно стъкло.
Погледът на Огор още блуждаеше и се взираше в невидимата за човешкото око висина на Замъкът на Дракозащитниците, чиито Мостотворец беше Даловардазиян Малбрейски. Име, древно и превъзпято, име на един от най-великите Мостотворци, дълголетен и с познание за природата на Мостовете, каквато никой жив и нежив не можеше да притежава и не бе притежавал.
Даловардазиян не беше прекъснал смущението и вцепенението на другия мъж до този момент. Почти можеше да усети какви чувства изпълваха душата му в този миг, и се радваше, че… Е, истината е, че той нямаше начин да не е чувал за него, най-малко от приказките. Откакто бяха влезли в стаята, Огор нищо не беше казал и Даловардазиян имаше възможност да помисли и внезапно се учуди на постъпката си.
Преди две години той видя от недостъпната извисеност на своята кула, че Мостотворката, която се наричаше Матристел доведе със себе си мъж, когото твърде неочаквано започна да обучава в строенето на мостове. Даловардазиян беше безкрайно изненадан да види това. Още повече, че дарбата на мъжа беше много силна, което пролича при почти мигновеното изпълнение на наученото без нито едно повторение или грешка. Той, разбира се можеше да е само Гладиатор, а после разбра, че това е самия Димогор от Школата на Чивзеда. Едно определено неслучайно съвпадение.
А Пророчествата (нали такава бе ролята им) бяха започнали да проникват твърде отдавна и надълбоко в нишките на съдбите.
— Не знаеш защо дойдох, нали?
Той вече беше преценил способностите на Огор. Изненада се, когато разбра, че Матристел беше изчезнала и бе оставила Огор на линията на едно бъдеще, чието течение можеше да го погуби, защото тук той беше сам. Този обрат обаче му донесе увереността и майсторството, чиито собственик вече беше.
— Толкова си млад! — Димогор пак го гледаше и възхита блестеше в очите му.
— Има начини, а аз трябва да ги знам. Нали все пак за мене са писани легенди. Виж, дойдох, за да поговорим. Ти си ми нужен и искам да ме изслушаш.
Когато някой чете Пророчествата, той узнава, че от него ще зависи нещо. Той не бива да си задава въпроса „какво“, защото времето съдържа всички възможни отговори; зависи само колко далеч са те от конкретния момент. Сега аз знам, че ти си един от тези, които ще бъдат с мен, когато всички армии на Лирика се съберат против Границата. Боя се, че този миг идва и е съвсем близо от гледна точка на вселенското безвремие и застиналост.
„Ще бъдат трима тези, които строят въздушни пътеки и те ще бранят Вечният свят от мостовете на черната Граница.“ Мисля, че тези бяха точните думи и нито аз, нито ти, нито третият, когото ще търсим не ще може да върви в друга посока. Разбираш ли?
Изразът на лицето на Огор беше мрачен.
— Не мога да приема това.
Даловардазиян изпита съчувствие.
— Защо?
— Как защо? — Тонът на Огор изразяваше нескривано учудване. — Та ти се появи буквално преди десет минути и на единадесетата ми заявяваш непоколебимо, че спасението на Лирика в някакво неопределено бъдеще, ще легне на плещите на трима ни, герои на своето време. Ти, най-могъщият, искаш моята помощ…
— Иронизираш го прекалено. Ще ти обясня и друго. В течение на много векове внимателно са били посявани семена от дребни плодове и нищо незначещи събития, чиито кълнове избуяват едва в днешните времена. Всяка легенда е преобразувана в такава от действителни събития, за да не може да бъде забравена ролята на човешкото съзнание във всеки бъден ден. Лириканианецът е същество със своя роля в предстоящите събития и ако е нужно хиляда от най-добрите пълководци ще бъдат пометени от вражески армии, за да оцелее едно болнаво селско момче, в което се е преродил загинал преди хилядолетия могъщ воин. Всички ще бъдем равнопоставени пред колелото на съдбата, но единствената разлика ще бъде, че само малцина ще узнаят ролята си.
Битката е започнала неусетно, още с обръщането на Виркониън Рай Зедар към Границата и превръщането му във Викомодар. Едно от първите създания на злото, природната владетелка Кореллада, сковала във вековен лед млада Лирика, е погубена от ръката на един обикновен Рицар Хора, в който се събужда частица от отдавна загиналия смъртен враг на Кореллада, стопителя на студовете Белледен. Двама братя правят проход към Портата Минало чрез невероятно подреждане на тринадесетте луни и връщат в настоящето Невидимият господар, мой повелител и велико магическо същество.
— Нима той живее в замъка на Радензам?
— Да, той се върна преди век. Има още страници, които пишат и разкриват тайнства на тези, които умеят да четат скритите им смисли. Мога само да те успокоя, че имаме още малко време, преди белите страници.
— Какво? Какви бели страници? Неписани страници?
— Да, за съжаление. Изглежда, че има много пътища, които не могат да ни бъдат подсказани, защото пътеката трябва да бъде измината, а не предварително определена. Знаеш, че понякога прекомерното обяснение или намек за изход може да бъде по-пагубен от липсата на какъвто и да било ориентир.
— Ами ако просто няма да има какво да се пише? Отчел ли си, че Лирика може да престане да съществува?
Даловардазиян поклати глава с усмивка:
— Малко вероятно. Просто защото празните страници не са малко. Значи все нещо ще има за писане.
— Може да бъде бъдещето на една съвсем нова Лирика — цял свят, владян от същества на Границата. Свят на мрак, в който всички ние ще бъдем черни роби, държани живи заради могъществото ни, което вече няма да ни принадлежи.
Великият Мостотворец сви рамене.
— Няма как да знаем.
След това Огор отново замълча за дълго. Разсъждаваше, макар да виждаше че няма никаква възможност за избор.
Съвсем се беше стъмнило. В залата влезе младата жена, която се грижеше преди за Матристел и която сега наблюдаваше Димогор.
Кагатна запали светлини и се обърна към Огор, който така си и стоеше с гръб към нея, извърнат към прозореца. Тя не можеше да се определи като красива, както и Матрисел не беше съвършена, но и у двете имаше много внушителен и завладаяващ чар, който ги праваше по нечесто срещан начин хубави. Беше доста по-млада от Димогор, приблизително с десет години, но откакто той дойде в замъка и Матрисел го повери на нея, я беше обзело усърдие и заинтересованост, каквато можеше да произтича само от
