— Как можеш да поставящ под въпрос това, дали те искам, след като толкова години съм чакал само това? Поне за едно нещо съм сигурен. Ние двамата никога няма да скучаем. Дори когато остареем, ти винаги ще намираш нещо, с което да ме изненадваш, любов моя.
Навън Самира откри Уил. Той безмълвно се взираше в падащия сняг и сивото зимно небе.
— Ето наметалото ти — каза Семира, подавайки му дрехата. — Ще замръзнеш без нея.
Когато той не я взе, тя я наметна на раменете му.
— Знаеше ли за техните планове? — попита той, без да я погледне.
— Ройз ме повика в стаята си тази сутрин и двамата ми казаха. — Тя замълча за миг, а после добави: — Те са прекарали нощта заедно, Уил.
— Какво очакваш да кажа? — попита той. — Мислиш ли, че това ще ме убеди да се съглася с тази женитба? Ройз е баба! Това е срамно!
— Само доведена баба — каза Самира с усмивка. — Ройз е само няколко години по-стара от Джоан. Но знам как се чувстваш, Уил. В началото аз също бях шокирана.
— Предполагам, че няма нищо, което да можем да направим, за да ги спрем!
— Не, освен ако не заключиш Ройз, както е направил дядо ти с Джоан. Ти способен ли си на подобна жестокост? Позволи ми да те предупредя, че ако се опиташ да сториш нещо на баща ми, ще трябва първо да се справиш с мен, а после с тео Алейн и всичките му войници. — Самира му даде време да обмисли тази заплаха и после попита: — Наистина ли не искаш да видиш Ройз щастлива? Ти я обичаш, нали?
— Ще трябва да приема решението им — каза Уил след дълго мълчание.
— Това ще бъде най-умното нещо, което можеш да направиш.
Едва сега Уил погледна момичето до себе си.
— Мисля, че ти си наследила ума на баща си, Самира.
— Баща ми твърди, че това е по-скоро от майка ми. Прости ли ми затова, чете излъгах? — попита тя. — Ако искаш да ме изслушаш, мога да ти обясня, дори да те накарам да разбереш защо не съм против решението на баща ми да се ожени отново.
— Вече знам повече, отколкото искам, за случилото се в Бенингфорд. — Очевидно той счете разговора за приключен и вдигна рамене в знак, че няма какво повече да каже. Самира не можеше да допусне това.
— Не знаеш всичко за причините ни да направим това, Уил. Всичко започна, когато майка ми умря и аз се страхувах, че баща ми също ще умре от мъка по нея.
Тя продължи и подробно му разказа събитията, които я бяха довели в Англия, пропускайки само факта, че Алейн е все още влюбен в Джоан. Това трябваше да бъде разказано от самия Алейн, не от нея.
В началото Уил не остана впечатлен от думите й и Самира не бе сигурна дали той изобщо й обръща внимание, но постепенно той стана по-заинтересован и дори започна да задава въпроси. Накара я да му разкаже подробно за живота си в Сицилия и работата на Алейн и Парис за крал Роджър. Така, унесени в интересния разказ, и двамата загубиха представа за времето.
— Вече стана съвсем тъмно — възкликна Уил, когато Самира спря да говори.
— Целият си покрит със сняг! — Самира изтръска насъбралия се върху раменете му пласт.
— Ти също. Косата ти е побеляла. — Той внимателно изтръска снега от косите й.
— Съжалявам, че ти бях толкова ядосан — прошепна. — Трябваше да изслушам всичко, което имаше да ми казваш, преди да те осъдя толкова жестоко.
— А аз съжалявам, че беше необходимо да те мамя — отвърна му тя.
Самира вдигна ръка с намерение да върне жеста му и да свали снега от русата му коса, но той задържа пръстите й в своите.
— Ръката ти е ледена. Сигурно вече цялата си замръзнала.
— Това е без значение. Най-важното в момента е, че ти ми вярваш.
— Да, вярвам на всяка твоя дума. Нека влезем вътре, за да се стоплиш до огъня. Ще ти налея малко вино.
На сутринта след Богоявление, точно когато жителите на Хоугстън се събуждаха с болка в главите и се заклеваха никога отново да не пият и ядат толкова много, дори и следващата година на Богоявление, един самотен конник, носещ кралската емблема, спря пред вратите на замъка. Той бе приет веднага и въведен в салона, където трябваше да се срещне с Алейн и Уилям Крайспън.
— Изпратен съм с известие от крал Стефан — съобщи пратеникът. — Синът на Матилда, Хенри от Анжу, приближава Англия със своята армия. Крал Стефан призовава всички верни му благородници да се присъединят към него. Нашият крал е решен да се защити от младия Хенри и да сложи край на тази дълга война.
— Трябва да отидем — каза Уил на Алейн. — Графът от Болсевор обичаше да казва, че независимо колко грешки е извършил Стефан, той ни е крал и ние му дължим подкрепата си. Трябва да го защитим от сина на Матилда.
— Никога не съм имал възможността да му се закълна във вярност — отговори Алейн, — но въпреки това ще дойда с теб и ще взема всичките си войници.
— Не знам как, но усещах, че ще се съгласиш. — Уил подаде ръката си и Алейн я прие, оценявайки, че Уил му предлага приятелството си.
— Какво е станало? — Парис влезе при тях. След като двамата мъже му казаха новините от двора, той отговори също като Алейн.
Много бързо те направиха планове и изпратиха съобщение до Бенингфорд със заповед за Оуайн да изпрати група мъже на главния път, където щяха да се срещнат. Оуайн трябваше да остане в замъка и да го подготви за обсада, ако се наложи. Същите заповеди бяха дадени и на капитана на охраната в Хоугстън. Кралският пратеник бе добре нахранен, преди да тръгне за следващия замък, където трябваше да предаде известието на краля.
През това време всички в Хоугстън вече бяха научили новините и дамите бяха сериозно разтревожени.
— Уилям Крайспън, бих желала да не ходиш — каза Джоан. — При сегашните обстоятелства можеш да бъдеш извинен. Нужен си тук, в замъка.
— Тръгваме скоро и аз ще яздя начело на войниците си — отговори синът й. — Прости ми, майко, но не мога да остана тук с теб. Зает съм.
По-късно през нощта, когато в замъка настъпи тишина, Алейн дойде при Джоан и тогава тя му каза колко против е решението на сина си.
— Ако се присъединим към Стефан и му окажем помощ — обясни Алейн, — от нас ще бъде свалено обвинението, че сме убийци. Парис е съгласен с мен.
— Ти ми се закле, че никога повече няма да се разделяме — извика Джоан в страх за него и за сина си.
— Правя това заради нас — рече й той, — заради честта си. Нали не искаш да се омъжиш за един престъпник. Джоан, не искам да те напускам, но трябва. Моля те да ме разбереш.
— Мисля, че разбирам — отговори тя и се опита да се усмихне, въпреки че очите й бяха пълни със сълзи. — Щом изисквам от теб да уважаваш решенията ми, аз също трябва да уважавам твоите. Върви тогава, любов моя, а аз ще се моля за теб, докато се върнеш.
— Колко си смела и колко много те обичам. Всичко, което направя в битките, ще бъде направено както за честта ми, така и за любовта ми — закле се той.
Ройз не се противопостави на решението на Парис. Тя познаваше достатъчно добре природата му и не възразяваше за нещо, което той бе убеден, че трябва да направи.
— Толкова много ще ми липсваш — каза му тя.
— Мисли за щастието, което ни предстои, когато се върна. — Той я целуна и после стана сериозен: — Ако не се върна, трябва да знаеш, че ти промени живота ми и отново ми върна радостта. Подписал съм документ, според който ти имаш малка собственост в Сицилия. Самира наследява всичко останало. Искам да се грижиш за детето ми, ако аз бъда убит. Ще ми обещаеш ли това, Ройз?
— Обещавам, но предпочитам отново да бъдеш до мен.
