— Разбира се.
— Как се запозна с мама?
От детските си години не го бях питал за нея. Тя никога не е била част от живота ми, не я помнех и нямах нужда да си спомням за нея. Дори и сега не ме интересуваше много, просто исках да го накарам да говори.
Той се бавеше, взе маслото и внимателно го разстла върху разчупения картоф и аз бях готов да се предам, когато чух:
— Срещнах я в един ресторант. Беше сервитьорка.
Наострих уши, но, изглежда, нищо нямаше да последва.
— Красива ли беше?
— Да — отвърна той.
— Кажи ми, как изглеждаше?
Той приключи с маслото и внимателно поръси картофа със сол.
— Като теб — заключи след цяла вечност.
— Какво имаш предвид?
— Ами… — поколеба се той. — Понякога беше много упорита.
Не знаех как да го изтълкувам, не знаех дори какво точно има предвид. Преди да се впусна в нови въпроси, той стана от масата, хвана чашата си и попита:
— Искаш ли още мляко?
Разбрах, че разговорът ни е приключил.
6.
Времето е относително понятие. Знам, че не съм първият, осъзнал този факт, но за разлика образните учени хора моята увереност нямаше нищо общо с масата, енергията и скоростта на светлината, нито с нещо друго, евентуално постулирано от Айнщайн. По-скоро беше свързано с отчайващо бавното изнизване на часовете, прекарани без Савана.
Щом свършихме вечерята, аз отново потънах в мисли за нея. Заспах с мисълта за нея и първото нещо, за което помислих, когато отворих очи, беше отново тя. Хванах сърфа и отидох на плажа. Въпреки че вълните бяха много по-добри от вчера, не успях да се концентрирам и към обяд се отказах. Поколебах се дали да не си взема един чийзбургер от капанчето на плажа — най-хубавите чийзбургери в града — но настроението ми беше на нулата и нямах желание дори за това. Реших, че по-късно ще хапна един със Савана, и се прибрах. Почетох малко от последния роман на Стивън Кинг, изкъпах се и сложих чисти дънки и поло. Почетох още няколко часа, но когато погледнах часовника, се оказа, че са минали само двайсет минути. Ето защо смятам, че времето е относително понятие.
Татко се прибра, видя, че съм се издокарал, и сам ми предложи ключовете от колата.
— Със Савана ли ще се виждаш?
— Да — потвърдих и се надигнах от дивана. — Може да закъснея.
Той се почеса по темето и измънка:
— Добре.
— Ще се видим на закуска, нали?
— Да.
По неизвестни на мен причини изглеждаше леко уплашен, докато го казваше.
— Добре тогава — казах. — До после.
— Сигурно ще съм заспал.
— Нямах предвид точно определено време.
— О, добре.
Тръгнах към вратата и тъкмо натисках дръжката, когато го чух да казва:
— Аз също искам да се запозная със Савана.
Каза го толкова тихо, че едва го чух.
Когато пристигнах в къщата, небето все още беше яркосиньо, лъчите на слънцето падаха косо над водата. Излязох от колата и изведнъж усетих страх. Не си спомням някога да съм се страхувал от момиче, но явно нещата се бяха променили. Не знаех защо се чувствам така, нито знаех какво да правя, ако страховете ми се окажеха основателни.
Не си направих труда да почукам и влязох направо. Холът беше празен, но от терасата долитаха гласове и смях и аз бързо се насочих натам. Обичайната група жадни за тен бяха по местата си. Попитах за Савана и ми казаха, че е на плажа. Бързо тръгнах натам, но замръзнах, когато я видях да седи сред дюните с Ранди, Брад и Сюзан. Двамата с Ранди изглеждаха двойка, точно както изглеждаха Сюзан и Брад. Знаех, че не са, че най-вероятно си говорят за строежа или обсъждат утрешната работа, но не ми хареса. Нито ми хареса, че Савана седеше съвсем близо до него, както седеше онзи ден до мен. Запитах се дали въобще си спомня за нашата среща, но в този момент тя ме съзря и ми се усмихна, сякаш в ситуацията нямаше нищо нередно.
— Ето те и теб — посрещна ме тя. — Вече се чудех дали ще дойдеш.
Ранди ми хвърли една нагла усмивка. Въпреки коментара й той ме гледаше едва ли не като победител. Сякаш ми казваше: „Когато котката я няма, мишките се разиграват.“
Савана стана и тръгна към мен. Беше с бяла блузка без ръкави и ефирна пола, която се издуваше при всяко нейно движение. Раменете й бяха бронзови — доказателство за дългите часове, прекарани на слънце. Тя се приближи, повдигна се на пръсти и ме целуна по бузата.
— Здрасти — каза и обви ръка около кръста ми.
— Здрасти.
Наклони глава, погледна ме изпитателно и каза закачливо:
— Май съм ти липсвала.
Както винаги не можех да измисля подходящ отговор, но тя ми смигна и добави:
— Може би и ти си ми липсвал.
Докоснах рамото й и казах пресипнало:
— Готова ли си?
— Напълно готова.
Тръгнахме към колата и аз хванах ръката й. Допирът й ме убеди, че всичко е наред и светът е едно прекрасно място.
Почти прекрасно място…
— Видях те да разговаряш с Ранди. — Стараех се гласът ми да звучи лишен от емоции.
Тя стисна ръката ми:
— Значи си видял?
Опитах отново:
— Добих впечатление, че сте се сближили по време на работа.
— Наистина се сближихме. Оказах се права. Той е добро момче. След като приключи тук, заминава за шест седмици за Ню Йорк да работи като доброволец за „Морган Стенли“.
— Ъхъ — изръмжах аз.
Тя се подсмихна:
— Не ми казвай, че ревнуваш.
— Въобще не ревнувам.
— Добре — заключи тя и пак стисна ръката ми, — защото нямаш никакво основание.
Хванах се като удавник за последните й думи. Не беше длъжна да ги казва, но щом го направи, се почувствах така, сякаш ми бяха пораснали крила. Стигнахме до колата и аз й отворих вратата.
— Къде ще ходим?
— Гладна ли си? — попитах я и се сетих за чийзбургерите на плажа.
— Не много — отвърна тя. — Хапнах малко, когато се върнахме от обекта.
— Какво ще кажеш за една разходка по плажа?
