напитките. Отново говорихме за живота в армията в различните му проявления, Савана явно имаше интерес към военните. После ме разпита за детството ми. Казах й повече, отколкото възнамерявах, за годините в гимназията и прекалено много за трите години, преди да сложа каската.
Тя слушаше внимателно, от време навреме задаваше въпроси и аз открих, че от цяла вечност не съм бил на такава среща. Най-малкото от три години. Не и след Луси. След нея вече нямах желание за подобни преживявания, но щом срещнах Савана, преосмислих решението си. Харесваше ми да съм с нея, тя самата ми харесваше и исках да я опозная по-добре. Не само тази вечер, но и утре, и вдругиден. Всичко в нея — от начина, по който се смееше, през духовитите й забележки, до трогателната грижа за хората около нея — ми изглеждаше ново и прекрасно. И истинско. Времето, прекарано с нея ми помогна да осъзная колко самотен всъщност съм бил. Дотогава не си го признавах, но след тези два дни разбрах, че това е самата истина.
— Хайде да пуснем някаква музика — прекъсна мислите ми тя.
Станах, намерих из джобовете някакви монети и ги пуснах в джубокса. Тя хвана с две ръце чашата си и се наведе към таблото, за да прочете заглавията на песните. Избра няколко и натисна съответните копчета. Докато сядахме, първата вече започваше.
— Знаеш ли, току-що осъзнах, че цяла вечер говоря само аз — усмихнах се аз.
— Защото си бъбривец — заключи Савана.
— Сега знаеш всичко за мен, а аз за теб — нищо — подметнах, докато развивах приборите си от салфетката.
— Не е вярно. Знаеш на колко години съм, къде уча, какво ще специализирам, знаеш също, че не пия. Знаеш, че съм от Ленор, че живея в ранчо, обичам коне и през лятото строя къщи за „Дом за всеки“. Не е малко, нали?
Да, помислих си, наистина знам. Включително и други неща, за които не си споменавала.
— Не е достатъчно. Давай, твой ред е.
Тя се наведе към мен.
— Какво искаш да знаеш?
— Разкажи ми за родителите си.
— Добре — кимна тя и разви своята салфетка. — Женени са от двайсет и пет години. Все още са луди един по друг и щастливи. Срещнали са се в държавния колеж в Апалачите. Преди да ме роди, мама е работила в банка, после си останала вкъщи. Тя е от тези майки, които бяха насреща винаги и за всичко. Предлагаше помощ в училище, беше частен шофьор, треньор на футболния отбор в началното училище, председател на родителския комитет, изпълняваше всякакви длъжности. Сега, когато ме няма, е заета с други дейности на доброволни начала — библиотеката, църквата, училището. Татко е учител по история и тренира женския отбор по волейбол в училище. Миналата година стигнаха до финала, но останаха на второ място. Член е на църковното настоятелство и ръководи църковния хор. Искаш ли да видиш снимка?
— Разбира се.
Тя бръкна в чантата си и извади портфейла. Отвори го и го бутна към мен. При движението пръстите ни случайно се докоснаха и през мен премина електрически ток.
— Краищата им се разръфаха от водата, но лицата се виждат ясно.
Взех портфейла и се загледах в снимката. Савана приличаше повече на баща си. Най-малкото, бе наследила тъмния цвят на косата и очите от него.
— Изглеждат симпатични хора.
— Много ги обичам — каза, докато прибираше портфейла. — Те са родители-мечта.
— Защо живееш в ранчо, след като баща ти е учител?
— О, това не е действащо ранчо. Обработваше се, докато дядо беше жив. Но за да плати таксите и данъците, се наложи да продаде по-голямата част от земята. По времето, когато татко го наследи, бяха останали не повече от десетина акра заедно с къщата, конюшнята и оборите. Сега прилича повече на къща с голям двор, отколкото на ранчо. Ние го наричаме така, но всъщност създаваме грешна представа у хората.
— Каза ми, че си тренирала лека атлетика. А играла ли си волейбол в отбора на баща ти?
— Не — отвърна тя. — Той е добър треньор, но винаги ми е казвал, че трябва да се занимавам с неща, които ми харесват. Волейболът не е любимият ми спорт. Опитах и бях добра, но не ми харесваше.
— Предпочиташ конете.
— Още от малка. Мама ми подари една статуя на кон и с това започна всичко. Получих първия си истински кон на осем години като подарък за Коледа. Най-хубавият коледен подарък. Казваше се Слокъм — грациозна стара кобила — беше точно като за мен. Условието беше аз да се грижа за нея — да я храня, реша и да поддържам конюшнята чиста. Но наред с училището, атлетиката и грижата за другите животни ми дойде малко в повече.
— Другите животни?
— Докато растях, къщата ни приличаше на зоологическа градина. Беше пълна с кучета, котки, дори за известно време гледахме и една лама. Не можех да устоя на нито едно улично коте или кутре. Нашите вдигнаха ръце от мен, спряха да спорят и приемаха всичко, което мъкнех вкъщи. У нас по всяко време имаше четири-пет улични превъзходни. Понякога идваше някой собственик, загубил кучето си. Ако не можеше да го открие, си тръгваше с едно от нашите създания. Бяхме като пансион за домашни любимци.
— Родителите ти са доста търпеливи хора.
— Така си е — кимна тя. — Но те също не могат да подминат бездомно животинче. Въпреки че не го признава, мама е по-отчайващ случай и от мен.
Аз не откъсвах поглед от нея.
— Бас държа, че си отлична ученичка.
— Само шестици. Аз съм първа по успех в курса.
— Защо ли не ме учудва?
— Не знам. Защо?
Не отговорих. Вместо това попитах:
— Имала ли си някога сериозен приятел?
— О, сега пък ще се ровим в личните ми работи?
— Просто питах.
— Ти как мислиш, имала ли съм?
— Мисля… Нямам представа.
Тя се засмя.
— Тогава… нека да оставим този въпрос засега. Хубаво е да остане някоя неразкрита тайна, нали? Освен това съм сигурна, че с времето сам ще разбереш.
Сервитьорката дойде със скаридите и две пластмасови купички със сос, остави ги на масата и напълни отново празните чаши с чай. Имаше вид на жена, която прави това от прекалено дълго време. После, без да ни попита дали искаме още нещо, се завъртя на пети и изчезна.
— Това място е известно с гостоприемството си — измърморих аз.
— Просто има много работа — защити я Савана и придърпа чинията към себе си. — Освен това разбра, че ме печеш на шиш и побърза да ме остави в ръцете на инквизитора ми.
Тя разчупи една скарида, обели я, после я потопи в соса и я лапна. Аз прехвърлих няколко от тях в чинията си.
— Какво друго искаш да знаеш?
— Не знам. Всичко. Какво най-много ти харесва в университета?
Тя се замисли, докато пълнеше чинията си със скариди.
— Добрите учители — каза накрая. — Там можеш да избираш преподавателите си, да прилагаш гъвкавост, спрямо основната програма. Преди да вляза, татко ме посъветва да избирам дисциплините не заради самия предмет, а заради добрия преподавател. Знаеше, че ми трябва един основен курс, за да взема диплома, но смяташе, че добрият учител е безценен. Той те вдъхновява, забавлява те и без да се усетиш, научаваш всичко, дори и да не харесваш предмета.
— Защото се влюбваш в него.
— Точно така. Татко се оказа напълно прав. Посещавах лекции по предмети, за които не съм и мислила, че ще представляват интерес за мен, далече от основния набор лекции, както можеш да си представиш. Но,
