временно и случайно, защото, след като го постигнеш, не ти остава какво друго да правиш. Бих искала да си поговоря с баща ти за монети, защото тогава той би разкрил най-доброто от себе си и защото човешкото щастие е заразително.
Думите й ме стреснаха. За разлика от Тим, който смяташе, че тя е доста наивна, аз я намирах за по- зряла от повечето на нейната възраст. Макар че, предвид как изглеждаше по бански, предполагам, че щях да я зяпам със същия възторг, дори и да бе цитирала страници от телефонния указател.
Савана се приближи по-близо до мен и погледът й проследи моя. Фризбито беше в разгара си. Брад хвърли диска и другите хукнаха след него. Две момчета се гмурнаха едновременно в плитчините и главите им се сблъскаха. Единият от тях, онзи с червените шорти, изруга и излезе на брега. Стискаше главата си с ръце. Останалите избухнаха в смях и аз открих, че също се смея.
— Видя ли това? — попитах я.
— Чакай малко — каза вместо отговор тя. — Идвам след минута.
Тя стана и тръгна към червените шорти. Той я видя и замръзна на мястото си. Онзи до него реагира по същия начин и аз осъзнах, че присъствието на Савана произвежда такъв ефект върху всички, не само върху мен. Тя му каза нещо, усмихна му се, но очите й го гледаха сериозно и настойчиво. Той кимна и сведе поглед като провинило се хлапе. След малко се върна при мен. Не попитах нищо, знаех, че не е моя работа, но явно съм издал любопитството си.
— Обикновено не бих се намесила, но трябваше да го помоля да си мери приказките заради всички семейства наоколо — обясни тя. — Плажът е пълен с малки деца. Обеща, че ще внимава.
Трябваше да се досетя.
— Предложи ли му вместо псувните да използва „небеса“ и „майчице мила“?
Тя примижа и ме погледна закачливо.
— Признай, че ти харесват и двете.
— Обмислям да ги пусна в отряда. Врагът ще се вцепени, като заблъскаме по вратите с РПГ-тата и заревем „небеса“ и „майчице мила“.
Тя се изкиска.
— Наистина звучи по-страховито от всяка ругатня, въпреки че не знам какво е РПГ.
— Ръчен противотанков гранатомет — въпреки решението си да не се поддавам, с всяка изминала минута я харесвах все повече. — Какво ще правиш довечера?
— Нямам никакви планове. Освен събранието. Защо? Да не би да си решил да ме запознаеш с баща си?
— Не. Поне не тази вечер. По-късно, може би. Искам да ти покажа Уилмингтън.
— На среща ли ме каниш?
— Да — признах си аз. — Ще те върна когато кажеш. Знам, че утре започваш работа, но искам да ти покажа едно място.
— Какво място?
— Местно ресторантче, където приготвят морска храна. Трябва да опиташ.
Тя обгърна коленете си с ръце.
— Обикновено не излизам с непознати. Запознахме се едва вчера. Мислиш ли, че мога да ти се доверя?
— Аз не бих поел такъв риск.
Тя се засмя.
— Е, предполагам, че в този случай мога да направя изключение.
— Нима?
— Да. Аз съм една наивница и вярвам на бивши хулигани с честни очи. По кое време ще ме вземеш?
4.
Прибрах се към пет и макар че не усещах кожата си опъната, щом пуснах душа, веднага усетих последиците. Водата ужили гърдите и раменете ми, а лицето ми пламна, сякаш имах температура. Избръснах се за пръв път, откакто се бях прибрал от Германия, сложих чисти къси панталони и една от сравнително хубавите си ризи, светлосиня на цвят. Беше ми подарък от Луси. Когато я облякох за пръв път, тя заяви, че цветът много ми отива. Навих ръкавите до лактите и я оставих над панталоните, после изрових от гардероба старите сандали.
Вратата беше леко отворена, надникнах през пролуката и видях татко, приведен над бюрото си. Стана ми неприятно, че го оставям вече втора вечер да вечеря сам. Не намерих никакво време за него през целия уикенд. Знаех, че няма никога да се оплаче, но в сърцето си почувствах вина. След като спряхме да говорим за монети, закуските и вечерите бяха единственото нещо, което правехме заедно, а аз го лишавах дори и от това. Може би не се бях променил толкова много.
Живеех в дома му, ядях от манджите му и бях на прага да му поискам ключовете от колата, с други думи, мислех само за себе си, а него използвах по всички параграфи. Запитах се какво би казала Савана за това, но всъщност знаех отговора. Понякога тя звучеше точно като онзи тих глас, настанил се в главата ми, без да плаща наем, който в подобни моменти ми нашепваше, че ако се чувствам виновен, може би има защо.
Твърдо реших от утре да прекарвам повече време с него. Много добре съзнавах, че с това обещание гледах просто да се измъкна от ситуацията, но какво друго можех да направя?
Когато застанах на прага на кабинета му, той се стресна и ме изгледа изненадано.
— Здрасти, татко — казах и седнах на обичайното си място на прага.
— Здрасти, Джон — отвърна той и прокара нервно ръка по голото си теме.
Аз замълчах и той разбра, че ще се наложи да зададе някакъв въпрос.
— Как мина денят ти? — сети се най-накрая.
— Беше велико. Бях със Савана, момичето, за което ти споменах вчера.
— О… — очите му блуждаеха наоколо, твърдо решени да не се срещнат с моите. — Не си ми говорил за нея.
— Не съм ли?
— Не, но е нормално. Беше много късно.
Изглежда, все пак ме мярна с ъгълчето на окото си и видя, че съм облечен официално или поне по- официално, отколкото някога ме е виждал, но не можа да намери думи да ме попита защо.
Започнах нарочно да си оправям ризата и възела на връзката, за да привлека вниманието му.
— Как изглеждам? Не ми казвай, и сам знам, че съм се наконтил като за сватба. Ще я водя на вечеря. Мога ли да взема колата ти?
— О… разбира се.
— Няма ли да ти трябва тази вечер? Ако е така, мога да помоля някой приятел да ни закара или да взема такси.
— Не, не!
Той бръкна в джоба си и извади ключовете. Девет от десет възможни татковци биха ги хвърлили към синовете си; моят стана и ми ги подаде.
— Ти как си? — попитах.
— Малко съм уморен.
Взех ключовете и станах.
— Татко?
Той отново вдигна очи.
— Съжалявам, че те оставям да вечеряш два дни поред сам.
— Няма нищо — отвърна той. — Разбирам.
Когато потеглих, слънцето вече пътуваше към океана и небето представляваше плетеница от ярки цветове, толкова различни от тъмните тонове на немското небе. Трафикът беше ужасен, както винаги в неделните вечери. Отне ми трийсет изтощителни минути, за да стигна до плажа.
