Аз наместих главата си удобно върху пясъка.
— Какво искаш да знаеш за тях?
— Не знам. Защо си ги направил? Какво означават?
Повдигнах се на лакът и посочих лявата ръка, на която имаше орел и знаме.
— Това е емблемата на пехотата, а тук е изписана — докоснах буквите над орела — частта, в която служиш: батальон, рота, дивизия. Всички в отряда имат такава. Направихме ги след основния курс във Форд Бенинг в Джорджа, на бала по случай успешното завършване.
— Какво значи „скачай и действай“? — попита и докосна надписа отдолу.
— Това е прякорът ми. Заради нашия сержант по време на тренировките. Не успях да сглобя достатъчно бързо пушката и той заяви, че ако не се задействам, той ще скочи и ще задейства една определена част от тялото ми. Така си и остана.
— Изглежда е бил симпатяга.
— Аха. Зад гърба му го наричахме Луцифер.
Тя се усмихна.
— А за какво е онази бодлива тел над надписа?
— Нищо — тръснах глава аз. — Имам я още преди да вляза в армията.
— А другата ръка?
Китайски йероглиф. Не исках да навлизам в подробности, затова се загледах встрани.
— Идва от периода „Не ми пука от нищо“.
— Не е ли китайски йероглиф?
— Да.
— И какво означава? Трябва все пак да значи нещо. „Смелост“ или „герой“, или нещо от този род.
— Не, нещо по-неприлично.
— О — възкликна тя и примигна.
— Казах ти, че вече не означава нищо за мен.
— Освен че ще се наложи да носиш дълъг ръкав, ако някога отидеш в Китай.
Засмях се с глас и кимнах в знак на съгласие. Тя утихна за миг, после попита:
— Значи някога си бил бунтар?
— Много отдавна. Е, не чак толкова отдавна, но така ми изглежда.
— Затова ли каза, че си имал нужда да влезеш в армията?
— Да, подейства ми добре.
Тя отново се замисли.
— Щеше ли тогава да скочиш за чантата ми?
— Не. Най-вероятно щях да се смея на случката.
Тя обмисли внимателно отговора ми, сякаш се колебаеше дали да ми повярва. Пое дълбоко въздух и каза:
— Тогава се радвам, че си в армията. Наистина беше много важно да си върна чантата.
— Добре.
— И какво друго?
— Какво „какво“?
— Какво друго ще ми кажеш за себе си?
— Не знам. Какво искаш да знаеш?
— Кажи ми нещо, което никой друг не знае.
Замислих се за миг.
— Мога да ти кажа колко десетдоларови монети със завити краища са пуснати в обращение през 1907 година в Индиана.
— Колко?
— Четирийсет и две. Не за били предвидени за обща употреба. Работниците в монетния двор са ги секли за себе си и за свои приятели.
— Обичаш ли монетите?
— Не съм сигурен. Това е дълга история.
— Имаме време.
Поколебах се. Савана се пресегна за чантата си и зарови из нея.
— Чакай малко — каза, извади една туба с крем и ми я подаде. — Ще ми разкажеш, след като намажеш гърба ми с това. Имам чувството, че цялата изгарям.
— Позволяваш ли ми?
— Това е част от сделката — смигна тя.
Намазах гърба и раменете й и може би стигнах малко по-далеч, но убедих себе си, че кожата й вече е розова навсякъде и утре ще бъде червена като рак. После в продължение на пет минути й разказах за дядо и татко, за нумизматичните изложби и за добрия стар Елизбърг. Така избегнах конкретния й въпрос, просто защото не знаех какъв е отговорът. Когато свърших, тя попита.
— И баща ти продължава да колекционира?
— Не е спирал. Поне доколкото аз знам, защото с него вече не говорим за монети.
— Защо?
Разказах й и това. Не ме питайте защо. Знам, че трябваше да скрия някои неща и да се опитам да я впечатля с други, но със Савана това беше невъзможно. По необясними причини тя ме караше да говоря само истината, въпреки че едва я познавах. Когато свърших, тя ме изгледа изумено.
— Знам, че постъпих като кретен — казах, убеден, че има друга дума, която ме характеризира много по- точно, но дори и кретен беше груба за нейните уши.
— Така излиза — кимна тя, — но знаеш ли какво си мислех? Опитвах се да си представя какъв си бил тогава, защото сега нямаш нищо общо с онзи кретен, за когото говориш.
Можех ли да кажа нещо, без да прозвучи фалшиво, дори и да беше истина? Несигурен в себе си, аз приех подхода на татко и си замълчах.
— Как изглежда баща ти?
Описах й го набързо и докато търсех подходящите думи, тя загреба шепа пясък и го остави да изтече през пръстите й. Отново се изненадах от себе си и най-неочаквано признах, че двамата с него сме като непознати.
— Ти си непознатият — заговори тя, без да осъжда, сякаш ме информираше за времето. — Нямало те е няколко години и сам признаваш, че си се променил. Откъде би могъл да те познава?
Аз се надигнах. Плажът беше пълен, бе настъпило времето, когато всеки, наумил си да дойде днес, вече беше тук и никой още не си тръгваше. Ранди и Брад играеха фризби край брега, тичаха наоколо и надаваха бойни викове. Няколко момчета се навъртаха около тях, готови да се присъединят към играта.
— Знам, но не е това — отвърнах тихо. — Винаги сме били чужди. Много е трудно човек да говори с него.
— Много младежи на нашата възраст смятат същото за родителите си.
„Може би“ — помислих си. Но нашето беше друго. Не беше от разликата в поколенията, просто за татко обикновеният разговор беше невъзможен, освен ако не ставаше дума за монети. Но не казах нищо повече. Савана заглади с ръка пясъка пред себе си. Когато заговори, гласът й прозвуча необикновено нежно.
— Бих искала да се запозная с него.
Погледнах я изумен.
— Наистина ли?
— Мисля, че е интересен човек. Винаги са ме привличали хора с такава… страст към живота.
— Страст към монетите искаш да кажеш, не към живота — поправих я аз.
— То е едно и също. Страстта си е страст. Тя прогонва досадата от живота ни и го насища с емоции, независимо какво я предизвиква. Може би не всяка страст, но аз не говоря за пороците.
— Като твоята страст към кофеина.
Тя се усмихна и видях малката дупка между горните й зъби.
— Точно. Може да са монети, спорт, политика, коне, музика, борба… най-тъжните хора на света са тези, които не се вълнуват от нищо. Страстта и удовлетворението вървят ръка за ръка. И без тях всяко щастие е
