вземах кифлички или кроасани, но по-често закусвахме овесени ядки. Тези нови навици бяха прелюдия към един бъдещ съвместен живот. Беше прекалено хубаво, за да повярвам, че някога ще се осъществи.
Но се мъчех да се убедя, че е така. Докато бяхме на гости при родителите й, Савана си беше, каквато я помнех. Така беше и през първите няколко дни, но после… Започнах да забелязвам разни дребни неща. Предполагам, ме стресна фактът, че Савана живее пълноценно и без мен. В календара върху хладилника беше записано някакво мероприятие почти за всеки ден от месеца: концерти, лекции, срещи с различни приятели. На няколко места прочетох: „Обяд с Тим.“ Тя ходеше на лекции и преподаваше като недипломиран асистент веднъж в седмицата, а във вторник следобед помагаше на някакъв професор за книгата му, която щяла да излезе съвсем скоро. Живееше точно, както ми го описваше в писмата, на обяд се връщаше и докато приготвяше нещо за хапване, ми разказваше подробно как е протекъл денят й. Обичаше работата си и очевидно се гордееше с нея. Говореше надълго и нашироко, а аз задавах някакви въпроси, колкото да поддържам заблудата, че уж разговаряме.
Нищо лошо, казвах си. Ако не споделяше, проблемът щеше да е много по-голям. Но не можех да се отърва от неприятното чувство, че макар да се обичахме, тя теглеше чергата в една посока, а аз — в друга. Вече виждах как завършва образованието си, хвърля шапка до небесата, започва работа като дипломиран асистент и скоро се втурва да обзавежда собствения си апартамент. Животът й бе навлязъл в нова фаза — нещо, което не можех да кажа за себе си, защото истината беше, че при мен промяна нямаше, като изключим факта, че вече можех да разглобявам и сглобявам осем вида оръжия вместо шест и увеличих коремните преси с още трийсет. И разбира се, давах материал за размисъл на руснаците в случай, че се колебаеха дали да нападнат Германия или не.
Не ме разбирайте погрешно. Все още бях луд по Савана и имаше моменти, когато усещах силата на нейната любов. Дори през повечето време беше така. И в общи линии прекарахме една фантастична седмица. Докато беше на училище, аз се разхождах из градчето, правех джогинг по алеята край дома й, като непрекъснато увеличавах километрите. Намерих дори и гимнастически салон, където можех да поддържам формата си, докато бях там. Като войник, ми разрешиха да тренирам безплатно. Свършвах малко преди тя да се върне, взимах си душ и следобеда прекарвахме заедно. Във вторник отидохме с нейни колеги на вечеря в центъра на града. Беше по-забавно, отколкото си го представях. За моя радост тези момчета и момичета нямаха нищо общо с ония зайци от лятната бригада. Тук разговорът се въртеше главно около дисциплината, която специализираха — психология на подрастващите. В сряда Савана ме разведе из университета и ме представи на преподавателите си. Следобеда и вечерта прекарахме отново с компанията от предишната вечер. Взехме китайска храна и всички вечеряхме в нейния апартамент. Тя носеше раирана блузка без ръкави, която подчертаваше бронзовия й загар, и аз си признах, че не съм виждал по-секси момиче от нея.
В четвъртък реших да я изненадам с интимна вечеря. Докато беше на лекции, похарчих цяло състояние за нов костюм и вратовръзка и едно по-малко състояние за обувки. Исках да я видя официално облечена и след малка консултация с продавача от магазина за обувки направих резервация в най-изискания ресторант в града. Петте звезди, екзотичното меню, сервитьорите с папийонки — всичко отиде на вятъра заради нея. Наистина, не я бях предупредил предварително — нали исках да е изненада — но тя се върна с готов план да прекараме вечерта със същите приятели от вчера и завчера. Беше толкова развълнувана от факта, че не казах нищо за моите намерения.
Не бях разочарован, а направо бесен. Да прекарам една вечер с тях беше истинско удоволствие. Изтърпях някак си вчерашния следобед и китайската вечеря. Но всеки ден? След раздяла от една година и толкова малко време за наваксване? Нямаше друго обяснение, освен че Савана не споделяше желанието ми да останем сами. Месеци наред си бях мечтал за тези дни, представях си как отново ще бъдем заедно, но явно си бях правил сметката без кръчмаря. Което означаваше… какво? Че не бях толкова важен за нея, колкото тя за мен? Не знаех, но настроението ми спадна под нулата и щеше да е по-добре да си остана вкъщи и да я оставя да излезе сама. Но аз отидох, отказах да взема участие в общия разговор и изяждах с поглед всеки, осмелил се да ме погледне. В армията ме бяха научили как да сплашвам хората и онази вечер бях просто неотразим. Савана видя, че става нещо, но всеки път когато ме питаше какво има, аз се наежвах и изръмжавах, че всичко е наред.
— Просто съм уморен — процеждах през зъби.
Тя се опита да заглади нещата, но аз не й позволих. Държеше ръката ми, опитваше се да привлече погледа ми, усмихваше ми се път когато погледите ни се срещаха, грижеше се да не оставам без безалкохолно и чипс, но скоро се отказа. Не че я виня. Държах се като истинско магаре и признавам — фактът, че успях да я ядосам, ми донесе удовлетворение. По обратния път за къщи почти не разговаряхме и легнахме на двата края на матрака. На сутринта бях готов да забравя всичко, но тя — не. Докато бях навън за вестника, тя излезе без да докосне закуската. Трябваше да пия кафето си сам.
Разбрах, че съм попрекалил, и реших да оправя нещата, когато се върне. Исках да се изясним, да й разкажа за планираната вечеря и да се извиня за държанието си. Надявах се да ме разбере. Щяхме да се сдобрим и всичко щеше да свърши с романтична вечеря навън. Имахме нужда от нещо подобно, преди да заминем за Уилмингтън, за уикенда с татко.
Вярвате или не, но исках да го видя и се надявах и той да ме очаква. С него не беше като със Савана. От него не очаквах много. Може и да не беше съвсем честно, но тежката роля се падаше на нея.
Поклатих глава замислено. Савана. Винаги Савана. Всичко в живота ми опираше до нея.
Към един часът си бях вкъщи, изчистих, събрах си багажа и се обадих, за да подновя резервацията в ресторанта. Вече знаех разписанието й наизуст и очаквах всеки момент да отвори вратата. Седнах на дивана и пуснах телевизора — игри, сериалчета и купища реклами… времето направо се влачеше. Излязох на балкона и огледах паркинга. Проверих багажа си три или четири пъти. Сигурно е на път, си казах и отидох да извадя чиниите от миялнята машина. После измих зъбите си за втори път и отново надникнах през прозореца. Нямаше я. Пуснах радиото, изслушах няколко песни, смених шест-седем станции и накрая го изключих. Пак огледах паркинга. Нищо. Към два часа единствената мисъл в главата ми беше: къде е тя? Снощният гняв започна да надига глава, едва се сдържах. Опитах да се убедя, че сигурно има основателна причина за закъснението й, повторих си го няколко пъти, но не помогна много. Извадих последния роман на Стивън Кинг. Налях си чаша студена вода и се настаних удобно на дивана, но когато осъзнах, че чета едно изречение няколко пъти, зарязах книгата.
Минаха още петнайсет минути. После още трийсет. Когато най-после чух колата на Савана в задния двор, скърцах със зъби. Тя отвори вратата в три и петнайсет. Цялата сияеше, нищо сякаш не се бе случило.
— Здрасти, Джон — приветства ме тя.
Отиде до масата и започна да вади нещата от чантата си.
— Съжалявам, че закъснях, но след часовете една студентка дойде и сподели, че много харесва лекциите ми. Заради мен щяла да специализира същата дисциплина. Можеш ли да повярваш? Поиска ми съвет какви предмети да запише, кои преподаватели да избере… Поглъщаше всяка моя дума. — Поклати глава. — За мен беше… голяма награда. Усетих, че съдбата на един човек зависи от мен. Чувала съм преподавателите да говорят за такива неща, но никога не съм си представяла, че ще се случи и на мен.
Насилих се да се усмихна и тя го прие като знак да продължи.
— Та тя ме попита дали имам малко време да поговорим. Казах й, че мога да й отделя само няколко минути, но един въпрос водеше след себе си друг и ние решихме да обядваме заедно. Изключително момиче. Само на седемнайсет е, завършила гимназия преди една година, но за един семестър взела всички изпити от първата година и вече е втора. Решила е да посещава летните курсове, за да продължи със същото темпо. Не можеш да не й се възхитиш.
Тя спря, очаквайки от мен някакво ехо от нейния ентусиазъм, но не можах да си изкривя душата дотам.
— Много хубаво — смънках.
Отговорът ми я накара за пръв път да ме погледне и аз не положих никакви усилия да скрия чувствата си.
— Какво има? — попита тя.
