— Исках да видя дали малко момиче като мен може да накара един голям, закален в битки войник да запиши като жена.
Разтрих крака си и измърморих:
— Добре, хайде да не се експериментираме повече, става ли?
— Добре. Съжалявам.
— По нищо не личи.
— Наистина съжалявам. Но признай, че е смешно. Аз яздих наравно с теб.
— Ти яздиш непрекъснато.
— Не съм се качвала на кон от месец.
— Да, бе.
— Хайде, признай, че е смешно.
— Нищо подобно.
В неделя всички отидохме на църква, но бях прекалено натъртен, за да предприема някакви други физически действия след това. Щом се върнахме, се проснах на дивана и цял следобед гледах бейзбол с баща й. Майка й ни донесе сандвичи в хола и аз не станах оттам до вечерта — гърчех се от болка всеки път, когато сменях позата. Баща й умееше да общува с лекота и разговорът ни премина от живота в армията до обучението в училище и надеждите му да помогне на няколко талантливи деца от волейболния отбор. Приятно ми беше с него. От кухнята се дочуваха гласовете на Савана и майка й. От време на време Савана прекосяваше стаята с кош, пълни с дрехи, докато майка й зареждаше нова пералня. Въпреки дипломите си момичето все още носеше мръсното си бельо на мама.
Вечерта заминахме за Чапъл Хил и тя ми показа квартирата си. Мебелите не бяха много, но изглеждаха сравнително запазени. Имаше камина и малък балкон с гледка към студентското градче. Въпреки топлото време Савана запали камината. Седнахме пред нея и вечеряхме сирене и бисквити — единственото, което можеше да предложи освен овесените ядки. Беше невероятно романтично… всъщност със Савана винаги беше романтично. Говорихме си до среднощ, но забелязах, че Савана е необичайно тиха. В един момент стана и отиде в спалнята. Изчаках, но когато не се върна, реших да видя какво става. Тя седеше на леглото и стискаше пред гърдите си една възглавница. Вдигна поглед към мен и въздъхна дълбоко.
— Ами… — започна.
— Ами…?
Тя отново въздъхна и прошепна:
— Става късно. Утре трябва да ставам рано за училище.
— Така е — кимнах. — Трябва да поспиш.
— Да… — кимна забързано, сякаш досега не се бе сетила за тази възможност.
Светлината от лампата на паркинга се процеждаше през транспарантите на прозореца и хвърляше загадъчни сенки върху лицето й. Беше много сладка, когато се притеснеше.
— Ами… — повтори тя, загледана в стената.
Вдигнах ръце и предложих:
— Защо не ми постелеш на дивана в хола?
— Нямаш нищо против?
— Разбира се.
Всъщност не беше точно така, но нямах избор.
Тя продължи да гледа през прозореца.
— Още не съм готова — прошепна. — Мислех, че съм, и една част от мен наистина го иска. През последните две седмици размишлявах много и се реших. Струва ми се, че така е редно. Обичам те и ти ме обичаш, а когато хората се обичат, го правят, нали? Беше лесно да си го повтарям, докато те нямаше, но сега…
Гласът й замря.
— Всичко е наред — опитах се да я успокоя.
Най-сетне тя се обърна към мен.
— Теб беше ли те страх първия път?
Потърсих начин да й обясня.
— Мисля, че при мъжете е по-различно.
— Да, предполагам — измърмори тя и се захвана без причина да оправя завивките. — Сърдиш ли ми се?
— В никакъв случай.
— Но си разочарован.
— Ами… — признах си аз и тя се разсмя.
— Извинявай.
— Няма за какво да се извиняваш.
Тя се замисли:
— Защо тогава имам чувството, че трябва да се извиня?
— Ами аз съм един самотен войник и…
Тя отново се засмя, но все още беше напрегната.
— Диванът не е много удобен — каза сериозно. — И е къс. Няма да можеш да изпънеш краката си. Освен това нямам нито едно излишно одеяло. Трябваше да взема от къщи, но забравих.
— Виж, това е проблем.
— Да — каза глухо тя.
Аз чаках.
— Предполагам, че ще се наложи да спиш при мен.
Продължих търпеливо да чакам да свърши спора със себе си.
— Да опитаме, а? Имам предвид, само да спим?
— Както кажеш.
Най-сетне Савана отпусна рамене.
— Значи се договорихме — каза малко по-живо. — Дай ми една минута да се преоблека.
Стана от леглото, прекоси стаята и отвори чекмеджето на гардероба. Извади пижама, подобна на онази, с която спеше в Ленор. Аз се върнах в хола и смених дрехите си с износени шорти и стара тениска. Когато влязох отново, тя беше вече под завивките. Заобиколих от другата страна на леглото и легнах до нея. Савана загаси лампата, легна по гръб и се загледа в тавана.
Аз гледах в нея.
— Лека нощ — прошепна тя.
— Лека нощ.
Знаех, че няма да заспя. Бях прекалено… възбуден. Но не исках да преча на съня й, като се мятам насам-натам из леглото.
— Хей — отново прошепна Савана.
— Да?
Тя се обърна към мен.
— Искам да знаеш, че за пръв път спя с момче. За цяла нощ, имам предвид. Това е стъпка напред, нали?
— Така е.
Тя докосна рамото ми.
— И сега, ако някой те пита, можеш спокойно да се похвалиш, че сме спали.
— Самата истина.
— Но ти няма да кажеш на никого, нали? Не искам да си мислят, че съм някаква…
— Ще го пазя в тайна — едва потиснах смеха си.
Следващите няколко дни минаха леко и приятно, Савана ходеше на лекции и се връщаше малко след обяд. На теория това ми даваше възможност да спя колкото си искам — всички войници мечтаеха да си наваксат със съня през отпуска — но през годините навикът да се събуждам преди изгрев-слънце се бе превърнал във втора природа и аз ставах преди нея, правех кафе и слизах да си купя вестник. Понякога
