право на нов отпуск и ще бъда там, където си и ти.
Тя се отдръпна и се опита да хване погледа ми.
— Обещаваш ли?
— Разбира се! — едва не извиках и я притиснах я още по-силно. — Ах, Савана, какво не бих дал, за да мога да бъда по-близо до теб! Но засега това е всичко, което мога да обещая. Ще подам молба за преместване веднага щом пристигна в базата, но знаеш ли колко трудни са тия работи?
— Знам — прошепна тя. По някаква необяснима причина тревогата в гласа й ме изнервяше.
— Ще ми пишеш ли? — попитах.
— Ами… — завъртя очи тя, погледна ме хитро и напрежението в мен изчезна. — Разбира се, глупчо — засмя се. — Няма нужда да питаш. Ще ти пиша редовно. И да знаеш, че пиша страхотни писма.
— Не се и съмнявам.
— Сериозно. Това е традиция в семейството. На всеки празник сядаме и пишем писма на близките си, споделяме колко ни е мъчно за тях и как чакаме с нетърпение да ги видим отново, такива неща.
Отново я целунах по врата.
— Ще ти бъде ли мъчно за мен? Ще броиш ли дните до следващата ни среща?
Тя се отдръпна.
— Ще научиш, когато прочетеш писмата ми.
Засмях се, но сърцето ми се сви.
— Ще ми липсваш — казах сериозно.
— Ти също ще ми липсваш.
— Не ми изглеждаш много разстроена.
— Защото вече си изплаках сълзите по теб, помниш ли? Освен това знам, че все пак някога пак ще се видим. Много мислих и стигнах до заключение, че наистина ще е трудно, но времето минава бързо и докато се огледаме, пак ще сме заедно. Знам го със сигурност. Усещам го със сърцето си, както усещам любовта ти. Знам, че не е краят, ще успеем да преминем през това изпитание. Много влюбени са принудени да го правят. Наистина, любовта им невинаги оцелява, но те нямат това, което имаме ние.
Исках да й вярвам, исках го с цялото си сърце, но в главата ми изникна неканен въпрос: дали наистина щеше да е толкова просто?
Слънцето се скри зад хоризонта и ние тръгнахме обратно към колата. Закарах я до къщата, но спрях малко встрани по улицата, за да не ни видят колегите й. Прегърнах я, целунах я и зарових лице в косите й. Знаех, че следващата година ще бъде най-дългата в живота ми. Колко много ми се искаше да не бях влизал в армията, да съм свободен! Но не бях.
— Трябва да тръгвам.
Тя кимна и сълзите й закапаха. Един възел стегна гърдите ми толкова силно, че се задъхах.
— Ще ти пиша веднага — обещах.
— Добре — намери сили да каже тя и се пресегна за чантата си. Извади химикалка и малко листче и надраска нещо. — Това са адресът ми вкъщи и телефонният номер. Ето и електронния ми адрес.
Кимнах и взех листчето.
— Да знаеш, че през есента ще сменя общежитието с квартира, но веднага ще ти пратя адреса. Винаги можеш да се свържеш с мен чрез мама и татко. Те ще ми предадат всичко.
— Добре. Аз също ще те информирам, ако има някакви промени. Знай, че дори и да ни изпратят някъде, писмата ти ще стигнат до мен. Имейлите също. В армията имаме неограничен достъп до интернет. Дори и в пустинята.
Тя обви раменете си с ръце като изоставено дете.
— Това, че си войник, ме плаши — каза тихо тя.
— Няма защо. Всичко ще бъде наред — уверих я.
Отворих вратата на колата и извадих портфейла си от жабката.
Сложих листчето с адреса вътре и отново разтворих ръце за прегръдка. Тя се сгуши в мен и ние останахме така, докато топлината на тялото й стигна до сърцето ми.
Този път тя се отдръпна първа, отново отвори чантата си и извади едно запечатано писмо.
— Написах го снощи — подаде ми го тя. — За да имаш какво да четеш в самолета. Моля те, не го отваряй дотогава.
Кимнах и я целунах за последен път, после седнах зад кормилото.
— Поздрави баща си от мен — извика тя. — Кажи му, че ако имам време, ще намина да го видя през следващите седмици.
Включих мотора и тя отстъпи. Поех бавно и продължих да я гледам в огледалото за обратно виждане. Понечих да спра и да се върна при нея. Татко щеше да ме разбере.
Знаеше колко много означава тя за мен и сигурно не би искал да ми отнеме възможността да бъда още една вечер с нея.
Но се отказах. Продължих напред, без да откъсвам поглед от образа й в огледалото, фигурата й се смаляваше все повече, а с нея се стопяваше и радостта ми.
Вечерята беше по-тиха от обичайното. Нямах енергия да поддържам разговора и дори татко го разбра. Вместо да се съсредоточи върху тигана, както правеше винаги, докато приготвяше вечерята, той непрекъснато ми хвърляше загрижени погледи. Изведнъж изключи котлона и се приближи. Това ме изплаши.
Сложи ръка на гърба ми, без да каже нещо, но нямаше и нужда. Разбра, че съм тъжен, и остана дълго така, сякаш се опитваше да попие болката ми, да я изтръгне от сърцето ми и да я направи своя.
На сутринта ме закара до летището и остана с мен, докато чаках да обявят полета. Когато станах, той също се надигна и ми подаде ръка. Вместо да я поема, аз го прегърнах. Тялото му се скова, но този път не обърнах внимание.
— Обичам те, татко.
— И аз те обичам, Джон.
— И да намериш нови монети, чу ли? Искам да ми разкажеш всичко за тях.
Той наведе глава и се вторачи в пода.
— Аз харесвам Савана. Тя е добро момиче.
Дойде ми като гръм от ясно небе, но беше точно това, което исках да чуя.
Седнах на мястото си в самолета и поставих писмото на Савана в скута си. Нямах търпение да го отворя, но исках да спазя обещанието си. От прозореца се откриваше гледка към брега и аз неволно започнах да търся с поглед кея и къщата. Савана сигурно спеше, но ми се искаше да вярвам, че е на плажа и търси с поглед самолета ми.
Още с излитането отворих писмото. Вътре имаше нейна снимка. Наругах се, че не й оставих своя. Дълго гледах любимото лице, после поех дълбоко въздух и зачетох:
Скъпи Джон,
Искам да ти кажа толкова много неща, а не знам откъде да започна. Може би на първо място трябва да ти кажа колко много те обичам. Или да споделя, че дните, прекарани с теб, са най-щастливите в живота ми. Или че за краткото време на познанство ни се убедих, че сме създадени един за друг. Бих могла да кажа всичко това и всяко едно от тях ще е истина, но когато се замислих, разбрах, че всичко, което искам сега, е да съм с теб, да държа ръката ти и да гледам онази неуловима усмивка на лицето ти.
Знам, че ще си припомням хиляди пъти всичко, случило се между нас през тези няколко дни. Ще чувам смеха ти, ще гледам в очите ти и ще усещам ръцете ти около раменете си. Всичко това ще ми липсва повече, отколкото можеш да си представиш. Ти си благороден човек, Джон, и винаги ще съм ти признателна за това. Никога не настоя да спиш с мен и не знам как да ти обясня колко важно е това за мен. То прави връзката ни наистина специална и аз ще съхраня този чист спомен за цял живот. Като неуловима бяла светлина, която можеш да видиш само, ако притаиш дъх.
Ще мисля за теб всеки ден. Сърцето ми се свива от страх, че може да настъпи време, когато няма да чувстваш същото към мен, и залисан в ежедневието, ще ме забравиш. Затова ето какво измислих: където и
