— Разбира се — отвърнах. — Има ли кафе?
— В каната.
Налях си в една чаша. Вестникът беше на масата както винаги. Знаех, че първо щеше да прочете заглавната страница, после щеше да кара, докато стигне спорта и светската хроника. Тях никога не поглеждаше. Човек на установения ред.
— Как прекара вечерта? — попитах небрежно.
— Все същото — отвърна той.
Не се учудих, че не ме пита на свой ред. Вместо това включи миксера и разбърка яйцата. Беконът вече цвърчеше в тигана. След малко се обърна към мен и аз знаех точно какво ще попита.
— Искаш ли да изпечем филийки?
Той излезе за работа точно в седем и трийсет и пет.
Щом останах сам, прегледах вестника, но новините не ме заинтересуваха, оставих го на масата и се зачудих какво да правя. Нямах желание за сърф, въобще не ми се излизаше и тъкмо си мислех дали да не се върна в леглото и да се опитам да поспя, когато чух една кола да спира пред нас. Предположих, че някой ще предложи да почисти каналите или да погледне покрива за счупени керемиди, не очаквах да е за мен, и когато се почука на вратата, се стреснах.
Отворих и замръзнах на място. Бях абсолютно неподготвен за тази среща. Тим стоеше пред мен и пристъпваше от крак на крак.
— Здрасти, Джон — усмихна ми се той. — Знам, че е рано, но може ли да вляза?
На носа му имаше огромна лепенка, а двете очи и кожата наоколо беше синя и подута.
— Д-да… разбира се — отстъпих. Все още не вярвах на очите си.
Тим влезе и се запъти към всекидневната.
— Едва успях да открия къщата. Онази вечер, когато те докарах, беше тъмно, а и не обърнах голямо внимание. Минах покрай вас няколко пъти, докато установя точното място.
Отново се усмихна и чак тогава забелязах, че носи някакъв плик.
— Искаш ли кафе? — успях най-сетне да се отърся от шока. — Мисля, че ще се събере за още една чаша.
— Не, благодаря. Тази нощ почти не съм спал, нямам нужда от кофеин.
Кимнах и се осмелих да кажа:
— Слушай… за снощи. Съжалявам, не съм искал…
Той вдигна ръце, за да ме спре.
— Всичко е наред. Знам, че беше случайно. Трябваше да го предвидя. Трябваше да хвана един от онези.
Огледах внимателно лицето му.
— Боли ли?
— Сега е добре — докосна леко превръзката той. — Просто висяхме много време в болницата. Първо чакахме да влезем при доктора, после чакахме да извика още някой, за да наместят носа. Но се заклеха, че ще е като нов. Може да остане малка гърбица, но се надявам това да ми придаде по-солиден вид.
Усмихнах се и се почувствах зле.
— Извинявай още веднъж.
— Приемам извинението ти — каза той. — И го оценявам. Но не затова съм тук.
Той се приближи към канапето и попита:
— Имаш ли нещо против да седна? Все още се чувствам замаян.
Поканих го с жест, седнах на облегалката до него и подпрях лакти на коленете си. Тим се намести удобно на канапето и остави плика до себе си.
— Искам да поговорим за Савана. И за това, което стана снощи.
Споменаването на името й върна всички черни мисли в съзнанието ми и аз наведох глава.
— Знаеш, че с нея сме добри приятели, нали? — попита той, но не дочака отговор. — Тази нощ, докато чакахме в болницата, имахме време да поговорим. Тя ми разказа всичко и аз реших да дойда, за да те помоля да не й се сърдиш. Савана осъзнава, че е допуснала грешка и не е нейна работа да поставя диагнози на баща ти. Бил си напълно прав да реагираш така.
— Защо тогава не дойде лично?
— На строежа е. Някой трябва да движи нещата, докато се възстановя. А и тя не знае, че съм тук.
Аз поклатих тъжно глава.
— Не знам защо полудях така изведнъж.
— Защото не си искал да го чуеш — каза тихо той. — Аз се чувствам по същия начин, когато някой заговори за брат ми. Той се казва Алън и е аутист.
Погледнах го изненадано:
— Алън е твой брат?
— Да, защо? — вдигна вежди той. — Да не би Савана да ти е говорила за него?
— Спомена — смотолевих и си спомних, тя бе говорила повече за брата, който бил толкова търпелив с този Алън, че я вдъхновил да специализира в тази област.
Тим отново докосна мястото под очите си и трепна от болка.
— Искам да знаеш — продължи той, — че съм напълно съгласен с теб. Въобще не й е работа да се намесва и й го казах. Помниш ли, когато ти казах, че е наивна? Ето това имах предвид. Иска да помага на хората, но понякога само влошава положението.
— Вината не е само нейна — обадих се. — Казах ти, че реагирах прекалено остро.
Той ме погледна и в очите му имаше някаква настойчивост и разбиране.
— Мислиш ли, че може да се окаже права?
Стиснах ръце една в друга.
— Не знам. Не ми се вярва, но…
— Но не знаеш. А дори и да разбереш, какво ще промени това, нали? — Отново не дочака отговора ми. — Минал съм по този път, Джон. Помня съвсем ясно какво преживяхме аз и родителите ми с Алън. Дълго време не знаехме какво не е наред и дали изобщо нещо не е наред. И знаеш ли какво си мислех през това време? Мислех си, че това няма никакво значение, че каквото и да е, аз ще продължавам да го обичам, да се грижа винаги за него. Но… когато научих за състоянието му, ми стана по-леко. Просто спрях да очаквам да направи това или онова. И го приех какъвто е.
Обмислих внимателно думите му.
— Ами ако се окаже, че няма Аспергер? Какво тогава? Може и да няма, а аз да си мисля, че има.
Той въздъхна.
— Не е толкова лесно да се открие истината, особено при по-леките случаи. Не е като да ти вземат кръв и да я изследват. Може да стигнеш до заключението, че е възможно, но никога да не разбереш със сигурност. А както ми разказа Савана, честно да ти кажа, не мисля, че нещо ще се промени. И защо да се променя? Човекът ходи на работа, отгледал те е здрав и прав, какво повече може да иска човек от един баща?
Докато го слушах, образът на татко в различни ситуации преминаваше през съзнанието ми като на филм.
— Разбрах, че Савана ти е купила книга — погледна ме той.
— Не знам къде е — признах.
— Нося ти я — отвърна Тим. — Видях я в къщата и реших, че трябва да ти я донеса.
Връчи ми книжния плик и аз го отворих. Книгата ми се стори по-тежка от миналата вечер.
— Благодаря.
Той стана от канапето и аз разбрах, че разговорът ни е приключил. Стигна до вратата, но преди да натисне дръжката, се обърна и каза приятелски:
— Нали знаеш, че не е задължително да я прочетеш.
— Знам.
Тим отвори вратата и отново спря. Изглежда, искаше да каже още нещо, но за моя изненада, този път не се обърна с лице към мен.
