— Мога ли да те помоля за една услуга? — глухо попита той.
— Давай.
— Не разбивай сърцето на Савана, моля те! Знам, че те обича и… искам да е щастлива.
Значи бях прав. Той излезе и тръгна към колата, а аз застанах до прозореца и го изпратих с поглед, сигурен, че я обича колкото мен.
Оставих книгата на дивана и излязох да се поразтъпча. Когато се върнах, отново не я погледнах. Не мога да ви кажа защо, може би се страхувах.
Но след няколко часа надвих страховете си и прекарах следобеда в четене и съживяване на забравени спомени за татко.
Тим беше прав. Нямаше точен и сигурен път за поставяне на диагноза, нито строги правила, нямаше начин някога да науча със сигурност. Някои хора със синдром на Аспергер имаха нисък коефициент на интелигентност, но други, с по-остри форми на аутизъм, като героят на Дъстин Хофман, Рейнман, бяха гении в дадени области. Трети се социализираха толкова добре, че никой никога не разбираше, но имаше и такива, които трябваше да бъдат настанени в съответните заведения. Някои ставаха велики музиканти или математици например, но процентът им не беше по-висок от процента на великите музиканти и математици сред нормалното население. Но научих нещо много важно — когато татко е бил дете, в света имало само двама запознати със симптомите на заболяването лекари и дори родителите му да са забелязали нещо смущаващо, не е имало начин да разберат на какво се дължи. Много често тези деца са смятани за малоумни или прекалено стеснителни и ако не са били приемани в болнични заведения, оставала единствено надеждата, че някога ще успеят сами да го преодолеят. Разликата между аутизма и синдрома на Аспергер се заключва най-общо в следното: аутистът живее в свой собствен свят, докато човекът, страдащ от Аспергер, живее в нашия, но по свой собствен начин.
Границите не са точно очертани, защото по тези показатели много хора ще се окажат набедени за носители на отклонението.
И все пак имаше индикации, че твърдението на Савана може да е вярно. Редът на действие, останал непроменен през годините, социалното му отчуждение, липсата на интерес към всяка тема с изключение на монетите, желанието му да остане сам — всичко това можеше да е особеност на кого ли не, но с татко беше различно. Нормалните хора правеха сами избора си, докато при него, както при други хора, описани в книгата, този избор сякаш им бе наложен насила. Той просто не можеше да живее по друг начин. В крайна сметка разбрах, че синдромът може да обясни състоянието му и ако беше така, то той не само не искаше да се промени, а просто не можеше. Въпреки многото условности и несигурност, намерих решението за успокояващо. Поне ми обясняваше два въпроса, свързани с майка ми, които човъркаха съзнанието ми още от детска възраст. Какво бе открила в него тя и защо си бе тръгнала?
Знаех, че никога няма да науча със сигурност, и нямах намерение да ровя в миналото. Но възбуденото ми въображение нарисува картина на един тих мъж, увлечен в разговор за някаква рядка монета с бедната млада сервитьорка, която прекарва своите самотни нощи в мечти за по-добър живот. Може да е флиртувала с него, може би не, но той определено си е паднал по нея и е продължил да се появява всяка вечер в ресторанта в точно определен час. С времето тя сигурно е забелязала благородството и търпението, което по-късно му бе дало сили да ме отгледа. А може би е разгадала правилно мълчаливия му характер, разбрала е, че е от мъжете, които никога няма да изпуснат нервите си и да я нагрубят с думи или с действия. Надали е била влюбена, но тези качества са й били достатъчни, за да се омъжи за него. Може би си е представяла, че ще продадат колекцията и ще живеят ако не щастливо, то поне сносно. Забременяла е и когато разбрала, че той няма никакво намерение някога да я продаде, внезапно изтрезняла, оказала се вързана за мъж, който не се интересувал от нищо, освен от монетите си. Дали самотата и огорчението са надвили над добрите й намерения, или просто е била егоистка, но при всички случаи тя зажадняла да се махне и когато бебето се родило, при първата възможност избягала от баща ми.
А може би не е било така, откъде да знам?
Най-вероятно никога нямаше да науча истината, но какво значение имаше това за мен? Единственото, което имаше значение, беше татко и ако наистина нещо в главата му не беше наред, можех само да се възхищавам на смелостта му. Бе успял някак си да установи точни правила на живот и бе оцелял. Може и да не бяха нормални, но ми бяха помогнали да стана човекът, какъвто съм, и за мен това беше достатъчно.
Той ми беше баща и бе направил най-доброто, на което бе способен. Сега го знаех със сигурност. И когато най-сетне затворих книгата и се опитах да преглътна буцата в гърлото си, открих, че дълбоко в себе си се гордея с него.
Татко се върна от работа, преоблече се веднага и се захвана със спагетите. Облегнах се на вратата и започнах да го изучавам точно както бе направила Савана, а аз бях избухнал заради това. Странно как познанието изменя възприятието.
Забелязах колко прецизен беше в движенията си — как внимателно отвори кутията на точно указаното място и изсипа внимателно спагетите във водата, как държеше дървената бъркалка винаги под еднакъв ъгъл спрямо тигана, докато запържваше каймата. Знаех точно кога ще прибави сол и пипер. Знаех, че след малко ще отвори кутия с доматен сос и както винаги той не ме разочарова, отвори я в точния момент. Разбира се, не попита как съм прекарал деня, работеше мълчаливо. Вчера си мислех, че мълчи, защото сме си чужди един на друг, днес осъзнах, че можем завинаги да си останем такива. Но за пръв път през целия ми живот, това не ме разстрои.
Докато вечеряхме, не го попитах как е прекарал в работата, знаех, че няма да ми отговори. Вместо това му разказах за Савана, помогнах му да разчистим масата и продължих да водя едностранен разговор. Той изми съдовете, избърса два пъти плота, после взе солта и пипера и ги остави точно където бяха, преди да се върне от работа. Имах усещането, че има желание да допринесе с нещо към разговора, но просто не знаеше как. А може би се самозалъгвах, за да се почувствам по-добре. Не че имаше значение. След минута той бе готов да се оттегли в кабинета си.
— Татко — спрях го аз. — Имаш ли нещо против да ми покажеш какви монети си купил напоследък?
Той ме погледна стреснато, сякаш не бе сигурен, че е чул правилно, после заби поглед в пода. Прокара ръка през рядката си коса. Олисялото петно на темето му бе станало още по-голямо. Вдигна отново поглед към мен и ми заприлича на изплашено дете.
— Добре — каза накрая.
Тръгнахме заедно към кабинета. Усетих ръката му на гърба си и осъзнах, че от години не съм бил толкова близо до него.
11.
Следващата вечер застанах на кея и докато се възхищавах на играта на сребристите отблясъци на луната върху водната повърхност, се чудех дали Савана ще дойде на срещата. Снощи, след часовете, прекарани в разговор за монети и радостта да видя татко развълнуван, аз му казах лека нощ и отидох до плажа. Написах бележка до Савана, в която я молех да се видим утре на кея. Сложих я в плик, надписах го и го оставих в колата на Тим. Знаех, че ще й го предаде, без да го отвори, въпреки че нямаше да му е приятно. За малкото време, откакто го познавах, бях разбрал, че и той като баща ми е много добър човек. Много по-добър от мен.
Не знам дали постъпих добре с бележката, но измислих единствено това. Знаех, че заради вчерашната разправия не съм добре дошъл в къщата, аз също не исках да виждам нито Ранди, нито Сюзан, нито някой от останалите. Но как да се свържа със Савана? Тя нямаше мобилен телефон, а аз не знаех телефонния номер в къщата. Тогава се сетих за бележката и как можеше да стигне до нея.
Бях се държал отвратително и си го знаех. Не с нея, но с колегите й — избухнах без никаква причина. Трябваше просто да избягам оттам. Ранди и приятелите му вдигаха тежести, смятаха се за атлети, но нямаха никакъв шанс срещу човек, обучен специално да напада хора. Ако това се беше случило в Германия, сигурно щяха да ме съдят. Правителството не обичаше хората, придобили специални умения с благословията му, да ги използват без негово позволение.
Така че оставих бележката в пикапа, през целия ден гледах припряно часовника и си блъсках главата
