да се намираш и каквото и да става в живота ти, в първия ден от пълнолунието — като в нощта, когато се запознахме — моля те, излез навън и погледни луната. Погледни я и си спомни за мен, за седмицата, която прекарахме заедно, защото независимо къде съм и какво става в живота ми, аз ще направя същото. Щом не можем да сме заедно, можем поне да споделим тази вечер и можем да го правим до края на живота си.
Обичам те, Джон Тайри, и очаквам от теб да изпълниш обещанието, което ми даде. Ако се върнеш, ще се омъжа за теб. Ако ме забравиш, ще разбиеш сърцето ми.
Вдигнах пълните си със сълзи очи и погледнах през прозореца. Под нас имаше дебел слой облаци. Нямах представа къде сме. Всичко, което знаех, беше, че искам да съм си у дома, където ме чакаха.
Втора част
12.
Часове по-късно, през първата си нощ в базата, аз прочетох писмото още веднъж, като си припомнях всеки миг от времето, прекарано с нея. Не беше трудно; спомените владееха изцяло съзнанието ми и ми се струваха по-истински от войнишкия живот. Усещах топлината на ръката й в моята, виждах я да изтръсква водата от косата си, смях се с глас, щом се сетих как ме бе изненадала първия път, когато излязохме със сърфа. През следващите седмици Тони непрекъснато ме поднасяше за Савана, доволен, че най-после се бях съгласил с теорията му за важността на любовта в живота на войника. Търпях го, какво да правя, вината си беше моя, никой не ме бе карал да му разказвам за нея. Той искаше да знае много повече от това, което имах намерение да му кажа. Щом видя, че нямам важна работа и си чета книжка, седна до мен, кръстоса крака и започна да се хили като идиот.
— Разкажи ми пак за този щур ваканционен роман, моля те!
Аз забих очи в книгата и се опитах да не му обръщам внимание.
— Савана беше, нали? Са-ва-на. Мамка му, харесва ми това име. Звучи някак изискано, но бас ловя, че в крайна сметка се е оказала тигрица.
— Млъквай!
— Не ми говори така. Нима не бях аз този, който непрекъснато се тревожеше за теб? Който ти казваше, че трябва да си намериш някоя? Ти ме послуша и сега е дошло време да се разплатим. Искам подробности.
— Не е твоя работа.
— Сигурно сте пили текила, нали? Казах ти, че действа — погледна ме изпитателно.
Аз продължавах да мълча и той не издържа.
— Хайде, де! Знам, че можеш да ми кажеш още нещичко.
— Не искам да говоря затова.
— Защото си влюбен, това искаш да ми кажеш, нали? Но започвам да си мисля, че си измислил цялата история.
— Добре, измислих си я. Приключихме ли?
Той поклати глава и стана.
— Яко си захапал въдицата, приятелче.
Не казах нищо, но пред себе си признах, че е прав. Бях направо луд по нея. Бях готов да направя всичко, за да сме заедно, и подадох молба да ме върнат в Щатите. Командващият, иначе печен мъж, разгледа подробно молбата ми. Когато ме попита за причината, вместо за Савана му разказах за татко. Той ме изслуша внимателно, после се облегна на стола и заяви.
— Това не е достатъчно основание да подпиша, освен ако баща ти не е болен.
Когато напусках кабинета му, вече знаех, че поне през следващите шестнайсет месеца няма да се върна вкъщи. Не криех отчаянието си и по време на следващото пълнолуние излязох от спалното и седнах сам на тревата, където обикновено играехме мач. Легнах по гръб и се загледах в луната, припомних си часовете, прекарани с нея и ругаех наум разстоянието между нас.
В началото писмата и телефонните разговори бяха редовни. Пускахме си и имейли, но скоро разбрах, че Савана предпочита да пише на ръка, и искаше и аз да й отговарям така. „Знам, че е по-бавно от електронната поща, но така ми харесва — писа ми тя. — Обичам изненадата, когато намеря писмо в пощенската си кутия. Обичам сладкото очакване, което трепти в мен, докато свърша с домакинската работа, за да го прочета на спокойствие. Харесва ми, че мога да го взема със себе си и да си го препрочитам в някоя от почивките между лекциите, да се облегна на някое дърво например и да чета, а вятърът да гали лицето ми. Обичам да си те представям как пишеш, приведен над листа хартия, да си мисля с какво си облечен, как държиш химикалката и има ли други хора около теб. Знам, че представата ми е взета от филмите, но те виждам да седиш в палатката, на шперплатовата маса има газена лампа, а вятърът отвън издува брезента. Така е много по-романтично от писмо, писано на машината, с която сваляш музика от интернет или си изготвяш докладите.“
Смях се с глас, докато го четох. Разбира се, нямаше нито палатка, нито шперплатова маса или газена лампа, но нарисуваната от нея картина беше много по-интересна от реалната със стандартното бюро в еднотипните дървени бараки и луминесцентната лампа над него.
Колкото повече време минаваше, толкова по-силна ставаше любовта ми. Понякога се измъквах от групата, за да остана сам. Изваждах снимката й и я гледах дълго, изучавах всяка извивка на лицето й, всяко косъмче. Времето се изнизваше, лятото неусетно премина в есен, а есента — в зима и тази снимка ми ставаше все по-скъпа. Мислех си, че я помня напълно, но ако трябваше да бъда честен, подробностите започваха да ми се изплъзват. Или не съм ги забелязал, докато бяхме заедно. На снимката например видях, че Савана има малка бенка под лявото око, а това ми бе убягнало през онази седмица. При внимателен оглед забелязах, че усмивката й е малко крива, и това също беше ново за мен. Тези малки дефекти я правеха единствена и неповторима, но ми беше неприятно, че трябваше да науча за тях от снимката.
Но животът продължаваше. Колкото и да мислех за нея, колкото и да тъгувах, задълженията си бяха задължения и аз имах много работа. Като започнем от септември — поради редица обстоятелства, трудни за обяснение дори и от главнокомандващите армията, взводът ми беше изпратен за втори път в Косово и се присъедини към Първа пехотна дивизия за поредната умиротворителна мисия, а всички останали части от пехотата бяха върнати в Германия. Този път беше сравнително спокойно. Не съм стрелял нито веднъж, но това не значи, че прекарах дните в бране на полски цветя за Савана. Държах пушката в готовност, следях за провокации и конфликти, цял ден бях на нокти от напрежение. През нощта заспивах като труп. Признавам, че понякога минаваха два-три дни преди да се сетя за Савана и да се запитам какво ли прави тя сега. Означаваше ли това, че любовта ми не бе истинска? По време на цялата мисия си задавах този въпрос, но винаги си отговарях отрицателно, поради простата причина, че образът й ме връхлиташе, когато го очаквах най-малко, и сърцето ми се свиваше от същата болка като в деня, когато се разделихме. Всичко можеше да я предизвика: разкази на приятели за техните съпруги, гледката на двама влюбени, хванати за ръце, дори и усмивките на селянките, докато колоната ни минаваше покрай тях.
Писмата на Савана пристигаха на всеки десет дни. Когато се върнах в Германия ми връчиха цял куп, но нито едно не можеше да се сравнява с първото й писмо. Повечето бяха обикновени, пълни с ежедневни случки и дори клюки. Научавах всички подробности от живота й: групата бе свършила първата къща предсрочно, но с втората бяха закъсали. За нея трябвало да работят повече, въпреки че всички започнали да се справят по-бързо и ефективно със задачите си. Отпразнували славно завършването на първата къща и целият квартал се присъединил към веселбата. Вечерта отишли в „Скаридената колиба“ и Тим заявил, че това е най-хубавия ресторант в града. Разбрах при кои преподаватели се е залисала за есенния семестър и
