колко щастлива е, че ще слуша лекции по детска психология при доктор Барне, който наскоро бил публикувал голяма статия в някакво езотерично списание.
Не си въобразявах, че мисли за мен всеки път, когато забие някой пирон в гредите на къщата или докато помага да сложат прозорците, нито се блазнех от мисълта, че докато разговаря с Тим, спира по средата на изречението, обхваната от непреодолим копнеж да чуе моя отговор вместо неговия. Не бях толкова глупав. Мислех си, че нещата между нас са много по-сериозни и че с времето ще се задълбочават.
Най-важното за мен в тези писма беше да разбера дали още мисли за мен и тя никога не ме разочароваше. Това беше причината да пазя всяко нейно писмо. В края им винаги имаше няколко изречения, дори цял абзац, от който ми спираше дъхът. Аз го четях и препрочитах, докато се опитвах да си припомня гласа й. Във второто си писмо тя пишеше:
Знам колко е лесно за другите да представят дните и нощите, прекарани с теб край морето, като мимолетна плажна връзка, която не означава абсолютно нищо и за двамата. Затова не искам да разговарям с никого за нас. Няма да ме разберат, а и аз не чувствам нужда да обяснявам, защото в сърцето си знам много добре каква е истината. Когато мисля за теб, не мога да не се усмихвам, защото знам, че ти ме правиш по-завършена и цялостна личност. Обичам те завинаги и мечтая за мига, когато отново ще бъда в прегръдките ти.
В писмото, получено, след като й изпратих снимката си:
Благодаря ти за снимката. Вече я сложих в портфейла си. На нея изглеждаш здрав и в добро настроение, въпреки това, когато я видях, се разплаках. Не защото ме натъжи, макар че си беше точно така — тежи ми, че не мога да те видя в действителност — а защото изведнъж се почувствах щастлива. Тя ми напомни, че ти си най-хубавото нещо в живота ми.
Ето какво ми писа, когато бях в Косово:
Последното ти писмо ме разтревожи. Искам да ми разкажеш повече. Сърцето ми се свива от страх винаги, когато пишеш за войнишкия живот. Аз се готвя да си вървя у дома за Деня на благодарността, тревожа се за предстоящите тестове, а ти сигурно си на опасно място, обкръжен от врагове. Ах, ако те познаваха, както те познавам аз, никога нямаше да вдигнат оръжие срещу теб. Ще си в безопасност, както се чувствам в безопасност аз, когато съм в прегръдките ти.
Онази година прекарах една тъжна Коледа, но тя винаги е тъжна, когато си далеч от дома. Това беше първата ни Коледа извън базата. Обикновено прекарвахме празниците в Германия, намирахме с момчетата елха и я украсявахме с мигащи лампички. Но сега повечето от тях бяха в отпуск. Аз бях един от нещастниците, посочени да останат, в случай че на руски приятелчета им скимне да проверят дали сме още живи. Другите заминаха за града, за да подсигурят бира за вечерта, а аз останах и отворих колета от Савана — хубав пуловер, подобен на онзи, който носеше Тим, когато се запознахме, и домашни курабийки. Аз й бях изпратил скъп парфюм. Подаръците й ме натъжиха. Усетих болезнено самотата и реших да й звънна. Тя не ме очакваше, много се зарадва и вълнението й ми държа топло седмици напред. Говорихме повече от час и едва тогава си дадох сметка колко много ми е липсвал гласът й. — Бях забравил лекия акцент и носовото произношение, което се засилваше, когато заговореше бързо. Излегнах се на стола и си представих, че е до мен, докато ми описва сипещия се над главите ни сняг. При мен също валеше сняг, което създаваше илюзията, че наистина сме заедно.
От януари 2001 започнах да броя дните до новата ни среща. Отпускът ми бе планиран за юни, после оставаше по-малко от година и щях да кажа сбогом на армията. Всяка сутрин се събуждах и си казвах: до края остават триста и шейсет дни, после триста петдесет и девет, триста петдесет и осем, но ще видя Савана след сто седемдесет и осем, и седем, и шест, и така нататък. Беше осезаемо и реално, достатъчно близо, за да започна да си мечтая и да кроя планове, но от друга страна, стана причина да осъзная колко бавно минава времето. Не е ли така винаги когато очакваш нещо с нетърпение? Като в ученическите години, когато броях дните до ваканцията, а те се нижеха бавно и аз едва издържах на чина. Ако не бяха писмата на Савана, чакането щеше да ме разбие.
Татко също пишеше. Не толкова често като Савана, но всеки месец, задължително. За моя изненада писмата му бяха много по-дълги от онази една страничка, с която бях свикнал преди. Допълнителните страници се отнасяха единствено и само до монетите. От своя страна в свободното си време аз се отбивах в компютърната зала и правех собствени проучвания. Кълна се, първия път когато му писах за намерената от мен информация, видях на писмото му засъхнали петна от сълзи. Е, не точно, по-скоро бяха плод на въображението ми, защото той никога не спомена, нито направи някакъв коментар за проучванията ми, но ми се щеше да вярвам, че бе изчел всичко с вълнението, с което четеше Сивия каталог.
През февруари ни изпратиха на маневри с други части на НАТО. Казаха ни следното: „Представете си, че годината е 1944 и сте в разгара на боевете, изправени пред немските танкове.“ Безполезна операция, ако питате мен. С този вид войни отдавна е свършено. Времето на испанските кораби и чудото на техните оръдия, както и на славната щатска кавалерия, която лети срещу врага на бързите си коне и спасява всичко живо по пътя си, отдавна си бе отишло. Днес никой не може да каже кой точно е врагът, всички говореха за руснаците, в което нямаше никаква логика, защото предвид световната ситуация се предполага, че трябва да са ни съюзници. Но дори да не бяха, простият факт беше, че вече нямаха работещи танкове, а дори и да са успели да създадат нови хиляда някъде из заводите в Сибир, с намерение да завладеят Европа, най- вероятно напредващата им армия щеше да попадне под ударите на нашите въздушни войски, а не на пехотата. Но какво знаех аз? Времето беше отвратително. От Арктика долетя някакъв сърдит леденостуден фронт и се развихри точно по време на маневрите. Беше истинска епопея със сняг и суграшица, вятърът разви скорост от осемдесет километра в час и всичко това ми напомни на оттеглянето на наполеоновите войски от Москва. Беше толкова студено, че по веждите се образуваше скреж, дъхът прорязваше гърдите като с нож и пръстите ни залепваха за откритите железни части на картечницата. Отлепянето сваляше кожата. Но аз увивах лицето си с шал, стисках здраво оръжието за приклада, марширувах безкрай през кишата в нестихващата снежна буря и полагах всички усилия да не се превърна в ледена статуя, докато се преструвам, че се бия с врага.
Изкарахме така десет дни. Половината от хората ми получиха измръзване на различни места, другата половина ги хвана хипотермията и до края на маневрите от взвода ми останаха три-четири души, които, щом се завърнахме в базата, също бяха прибрани в болницата. Включително аз. Цялата работа беше пълен идиотизъм. И всичко това само защото добрият стар чичо Сам бе пожелал да си поиграе с нас. В крайна сметка командирът ни изкара пред строя и поздрави взвода за добрата работа. Исках да му кажа, че може би ползата щеше да е по-голяма, ако бяхме прекарали това време в изучаване на съвременни тактически ходове. Или поне да ги посъветвам другия път да слушат прогнозата за времето, преди да ни изпратят на подобна акция. Но вместо това приех поздравленията и уверенията на момчетата, че си заслужавам нашивките.
После изкарахме няколко спокойни месеци в базата. Имахме малко тренировки с оръжията, упражнения по навигация, понякога отивахме с момчетата до града да изпием по една-две бири, но през по-голямата част от времето вдигах тонове тежести, бягах стотици километри и спуквах от бой Тони, ако се осмелеше да излезе срещу мен на ринга.
Пролетта в Германия не беше толкова ужасна, колкото си представях след онези маневри. Снегът се стопи, цветята изпъстриха градините и времето започна да се затопля. Е, не стана топло, но се качи над точката на замръзване — достатъчно, за да навлечем шортите и да поиграем фризби и софтбол. Най-после юни наближи и аз започнах да мисля единствено за връщането си. Савана беше завършила и записа летните курсове за квалификацията си. Освен това се готвех да отида при нея в Чапъл Хил и да изкараме две фантастични седмици, планирахме да отидем заедно до Уилмингтън и да се видим с татко. Бях изнервен, развълнуван и уплашен от предстоящата среща.
Да, кореспондирахме си, пишехме имейли и говорехме по телефона. Да, гледахме луната в първата нощ на всяко пълнолуние. В писмата си тя ме уверяваше, че наистина го прави. Но не я бях виждал повече от
